Клубът на мъртвите

В „Мерлот“ нямаше много хора, съдейки по полупразния паркинг. Сам купил бара преди около пет години. Заведението работело на загуба — може би поради факта, че се намираше насред гората. Или пък защото предишният собственик просто не беше улучил печелившата комбинация от храна, напитки и обслужване.

Някак си след ремонта и смяната на името Сам бе успял да промени баланса в сметките и в момента барът му осигуряваше един много добър доход. Но днес — понеделник — се явяваше сравнително сух ден откъм пиене в нашата горска местност, разположена в северния край на Луизиана. Завих зад ъгъла и спрях на служебния паркинг, който се намираше точно до караваната на Сам Мерлот. Измъкнах се от колата, прекосих склада с бърза крачка и надникнах през стъклената врата към коридора, където се намираха тоалетните и офисът на Сам. Не видях никого. Много добре. Когато почуках на вратата на Сам, той седеше зад бюрото си. Още по-добре.

Сам не е едър мъж, но е много силен. Има червеникаворуса коса, сини очи и е с около три години по-голям от мен, а аз съм на двайсет и шест. Работя за него от няколко години. Много го обичам; той заемаше главната роля в едни от най-любимите ми фантазии допреди два месеца; ала след романтичния му епизод с едно красиво, но обладано от мания за убийства същество ентусиазмът ми поугасна. Но все пак си останахме добри приятели.

— Извинявай, Сам — казах, ухилена до ушите като идиот.

— Какво има? — той затвори каталога за доставки по заведенията, който тъкмо разглеждаше.

— Трябва да паркирам някого тук за известно време.

Сам не изглеждаше особено доволен.

— Кого? Да не би Бил да се е върнал?

— Не. Все още пътува — усмивката ми стана още по-лъчезарна. — Но… хм… изпратили са един друг вампир, който да ме… охранява. Мисля да го скатая тук, докато трае смяната ми, ако нямаш нищо против.

— А защо ти е охрана? И защо той просто не седне някъде в бара? Имаме достатъчно „Истинска кръв“ — „Истинска кръв“ определено държеше първенството сред всички видове синтетична кръв на пазара. Най-добрият заместител на жизненоважната течност, кълнеше се рекламният лозунг и вампирите охотно му се доверяваха.

Зад гърба ми се разнесе едва доловим шум. Въздъхнах. На Буба явно му беше писнало да ме чака в колата.

— Нали те помолих… — започнах аз и понечих да се обърна, но така и не успях да го направя. Нечия ръка ме улови за рамото и рязко ме завъртя към себе си. Пред мен стоеше мъж, когото виждах за пръв път в живота си. Замахна с юмрук, за да ме халоса по главата.

Макар вампирската кръв, погълната от мен преди няколко месеца (с животоспасяваща цел, държа да уточня), да беше изчерпала голяма част от силата си — вече почти не светя в тъмното, — аз все още притежавам по-бързи реакции от повечето простосмъртни. Хвърлих се на пода и се свих в краката на мъжа, което го накара да се олюлее, а това даде възможност на Буба да го докопа за врата и да го прекърши.

Скочих на крака, а Сам изхвърча от офиса си. Гледахме се втренчено един друг — аз, Буба и мъртвецът.

Хубавичко се подредихме.

— Светих му маслото — гордо рече Буба. — Спасих те, мис Суки.

Да видиш Човека от Мемфис в бара си, да осъзнаеш, че се е превърнал във вампир и да го гледаш как убива с голи ръце евентуален нападател — е, това си е доста информация за смилане в рамките на две минути дори и за Сам, макар че и той самият имаше своите тъмни страни.

— Свети му маслото, така си е — каза Сам на Буба съвсем спокойно. — Знаеш ли кой е?

Не бях виждала мъртвец през живота си — ако не броим посещенията в местното погребално бюро, — докато не започнах да излизам с Бил (който, технически погледнато, е мъртъв, разбира се, но аз имам предвид човеци мъртъвци).

Сега често се сблъсквам с подобни гледки. Добре че не се стряскам лесно.

Този конкретен мъртвец изглеждаше на около четирийсет — нелеки — години. Имаше татуировки по целите си ръце, доста нескопосно направени, като онези, с които се сдобиваш в затвора. Липсваха му няколко от най-важните зъби. Носеше рокерски дрехи: мазни дънки, кожено елече и доста гнусна тениска отдолу.

— Какво има на гърба на елечето? — попита Сам, сякаш това имаше някакво значение.

Буба послушно обърна трупа на една страна. Китката на човечеца се прегъна под тялото му и на мен ми призля. Насилих се да погледна към гърба на елечето, украсено с изображение на вълча глава в профил. Силуетът на главата изпъкваше на фона на бял кръг, вероятно луната, и изглеждаше така, сякаш виеше срещу нея. При вида на рисунката Сам се разтревожи още повече.

— Върколак — мрачно изрече той.