Читаем Клубът на мъртвите полностью

В „Мерлот“ нямаше много хора, съдейки по полупразния паркинг. Сам купил бара преди около пет години. Заведението работело на загуба — може би поради факта, че се намираше насред гората. Или пък защото предишният собственик просто не беше улучил печелившата комбинация от храна, напитки и обслужване.

Някак си след ремонта и смяната на името Сам бе успял да промени баланса в сметките и в момента барът му осигуряваше един много добър доход. Но днес — понеделник — се явяваше сравнително сух ден откъм пиене в нашата горска местност, разположена в северния край на Луизиана. Завих зад ъгъла и спрях на служебния паркинг, който се намираше точно до караваната на Сам Мерлот. Измъкнах се от колата, прекосих склада с бърза крачка и надникнах през стъклената врата към коридора, където се намираха тоалетните и офисът на Сам. Не видях никого. Много добре. Когато почуках на вратата на Сам, той седеше зад бюрото си. Още по-добре.



Сам не е едър мъж, но е много силен. Има червеникаворуса коса, сини очи и е с около три години по-голям от мен, а аз съм на двайсет и шест. Работя за него от няколко години. Много го обичам; той заемаше главната роля в едни от най-любимите ми фантазии допреди два месеца; ала след романтичния му епизод с едно красиво, но обладано от мания за убийства същество ентусиазмът ми поугасна. Но все пак си останахме добри приятели.

— Извинявай, Сам — казах, ухилена до ушите като идиот.

— Какво има? — той затвори каталога за доставки по заведенията, който тъкмо разглеждаше.

— Трябва да паркирам някого тук за известно време.

Сам не изглеждаше особено доволен.

— Кого? Да не би Бил да се е върнал?

— Не. Все още пътува — усмивката ми стана още по-лъчезарна. — Но… хм… изпратили са един друг вампир, който да ме… охранява. Мисля да го скатая тук, докато трае смяната ми, ако нямаш нищо против.

— А защо ти е охрана? И защо той просто не седне някъде в бара? Имаме достатъчно „Истинска кръв“ — „Истинска кръв“ определено държеше първенството сред всички видове синтетична кръв на пазара. Най-добрият заместител на жизненоважната течност, кълнеше се рекламният лозунг и вампирите охотно му се доверяваха.

Зад гърба ми се разнесе едва доловим шум. Въздъхнах. На Буба явно му беше писнало да ме чака в колата.

— Нали те помолих… — започнах аз и понечих да се обърна, но така и не успях да го направя. Нечия ръка ме улови за рамото и рязко ме завъртя към себе си. Пред мен стоеше мъж, когото виждах за пръв път в живота си. Замахна с юмрук, за да ме халоса по главата.

Макар вампирската кръв, погълната от мен преди няколко месеца (с животоспасяваща цел, държа да уточня), да беше изчерпала голяма част от силата си — вече почти не светя в тъмното, — аз все още притежавам по-бързи реакции от повечето простосмъртни. Хвърлих се на пода и се свих в краката на мъжа, което го накара да се олюлее, а това даде възможност на Буба да го докопа за врата и да го прекърши.

Скочих на крака, а Сам изхвърча от офиса си. Гледахме се втренчено един друг — аз, Буба и мъртвецът.

Хубавичко се подредихме.

— Светих му маслото — гордо рече Буба. — Спасих те, мис Суки.

Да видиш Човека от Мемфис в бара си, да осъзнаеш, че се е превърнал във вампир и да го гледаш как убива с голи ръце евентуален нападател — е, това си е доста информация за смилане в рамките на две минути дори и за Сам, макар че и той самият имаше своите тъмни страни.

— Свети му маслото, така си е — каза Сам на Буба съвсем спокойно. — Знаеш ли кой е?

Не бях виждала мъртвец през живота си — ако не броим посещенията в местното погребално бюро, — докато не започнах да излизам с Бил (който, технически погледнато, е мъртъв, разбира се, но аз имам предвид човеци мъртъвци).

Сега често се сблъсквам с подобни гледки. Добре че не се стряскам лесно.

Този конкретен мъртвец изглеждаше на около четирийсет — нелеки — години. Имаше татуировки по целите си ръце, доста нескопосно направени, като онези, с които се сдобиваш в затвора. Липсваха му няколко от най-важните зъби. Носеше рокерски дрехи: мазни дънки, кожено елече и доста гнусна тениска отдолу.

— Какво има на гърба на елечето? — попита Сам, сякаш това имаше някакво значение.

Буба послушно обърна трупа на една страна. Китката на човечеца се прегъна под тялото му и на мен ми призля. Насилих се да погледна към гърба на елечето, украсено с изображение на вълча глава в профил. Силуетът на главата изпъкваше на фона на бял кръг, вероятно луната, и изглеждаше така, сякаш виеше срещу нея. При вида на рисунката Сам се разтревожи още повече.

— Върколак — мрачно изрече той.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия
Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века