Клубът на мъртвите

Пам е вампирка и съсобственичка на „Вамптазия“ — туристически бар в Шривпорт. Тя е втора в йерархията им след Ерик. Пам е блондинка на около двеста и кусур години и на практика има чувство за хумор, което далеч не е характерно за вампирите. Ако можеше да съществува понятие като вампир приятел, то тя за мен представляваше нещо такова.

Настани се на една от високите табуретки и се загледа в мен над полирания дървен тезгях.

Зловеща ситуация. Никога не бях виждала Пам никъде другаде, освен във „Вамптазия“.

— Какво става? — рекох аз вместо поздрав. Усмихнах й се, но усещах огромна тревога.

— Къде е Буба? — попита тя с кристално ясния си глас и хвърли поглед иззад рамото ми. — Ерик ще се ядоса, ако Буба не е успял да се справи със задачата си. — За пръв път забелязах, че Пам говореше с лек акцент, но не успях да установя какъв точно. Може би някаква интонация на древноанглийски?

— Буба е отзад, в офиса на Сам — отвърнах аз и се вгледах в лицето й. С нетърпение чаках да си отвори устата и да изплюе камъчето.

Сам застана до мен зад тезгяха и аз ги представих един на друг. Пам го приветства с голямо уважение, защото Сам беше свръхсъщество (на обикновен простосмъртен тя дори не би обърнала внимание). Очаквах да прояви интерес към него, защото Пам е сексуално всеядна, а Сам е доста привлекателен. Трудно ще разбереш каквото и да било по изражението на един вампир, но Пам определено ми се стори нещастна.

— Е, какво става? — попитах аз след известно мълчание.

Погледът на Пам потъна в очите ми. И двете сме синеоки блондинки, но това е все едно да кажеш, че две кучета си приличат, защото и двете са животни. Общото помежду ни свършваше дотам. Косата на Пам е права и светла, а очите й са много тъмни, сега изглеждаха пълни с тревога. Тя се вторачи многозначително в Сам и той, без да каже и дума, отиде да помогне на Марвин — измъчен на вид мъж, прехвърлил трийсетте, — да натовари майка си в колата.

— Бил изчезна — хвърли бомбата Пам и рязко промени монотонната насока на разговора.

— Не, не е. Той е в Сиатъл — казах аз, преднамерено невъзприемчиво. Тазсутрешната дума на деня в календара ми. Ето че ми влезе в работа.

— Излъга те.

Опитах се да смеля информацията и й кимнах да продължи.

— През цялото това време е бил в Мисисипи. Пътувал е с кола до Джаксън.

Забих поглед в дървения бар с плътно полиуретаново покритие. Подозирах, че Бил ме е излъгал, но когато го чух изречено в прав текст и на глас, ме заболя ужасно. От лъжата. И от факта, че беше изчезнал.

— А… какво смятате да предприемете, за да го откриете? — попитах аз и се подразних от треперещия си глас.

— Търсим го. Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Пам. — Онзи, който го е отвлякъл, може би дебне и теб. Ето защо Ерик изпрати Буба.

Не можех да отговоря. Полагах огромни усилия да запазя самообладание. Сам отново се приближи към нас. Вероятно защото бе забелязал колко съм разстроена. Застана плътно зад гърба ми и прошепна:

— Някой се опита да отвлече Суки веднага след пристигането й на работа тази вечер. Буба я спаси. Скрихме тялото на нападателя в задния двор. Смятахме да го преместим оттам, след като затворим.

— Толкова бързо действат! — гласът на Пам звучеше още по-отчаяно. Тя стрелна с поглед Сам и кимна. Той бе неин събрат, макар и не вампир, а втора ръка свръхестествено същество. — Най-добре да огледам колата. Да видим какво ще успея да открия — за Пам не съществуваше съмнение, че е по-нормално сами да се отървем от тялото, отколкото да търсим съдействието на властите. Вампирите срещат трудности в приемането на полицията като авторитетна институция и не могат да свикнат със задължението си на редови граждани да уведомяват силите на реда при възникване на проблем. Макар че вампирите нямат право да служат във въоръжените сили, те могат да работят като полицаи и даже изпитват удоволствие от практикуването на тази професия. Само че вампирите-ченгета често биват низвергнати от останалите живи мъртъвци.

Предпочитах да мисля за вампири-ченгета, отколкото за чутото от Пам.

— Кога точно изчезна Бил? — попита Сам. Гласът му звучеше сравнително спокойно, но се усещаше, че е ядосан.

— Трябваше да се прибере снощи — каза Пам.

Вдигнах рязко глава. Това не го знаех. Защо не ми беше казал, че се прибира вкъщи? — според уговорката ни трябваше да се прибере в Бон Темпс, да звънне във „Вамптазия“, за да ни уведоми, че е пристигнал благополучно, и да се срещне с нас тази вечер. От устата на вампир това звучеше като твърде обстоятелствено дърдорене.

Пам извади мобилния си телефон и набра някакъв номер; ясно чувах кратките пиукания. После се заслушах в разговора й с Ерик. След като го запозна с фактите, Пам каза:

— Тук е. Седи и мълчи.

Подаде ми слушалката и аз автоматично я притиснах към ухото си.