Клубът на мъртвите

Главата ми туптеше от изтощение. Дори малката ми уютна кухня бе скована от студ в този късен среднощен час. Станах от стола и се запътих към леглото си, макар да знаех, че няма да мога да мигна. Нуждаех се от Бил толкова силно, че цялото ми същество стенеше от копнеж — толкова непоносим, та се зачудих дали не съм обладана от някаква свръхестествена сила.

Макар че телепатичните ми способности ме предпазваха от вампирско чародейство, може би ми влияеше някаква друга сила, също толкова мощна? Или просто страдах от липсата на единствения мъж, когото някога съм обичала. Чувствах се изтърбушена, празна, предадена. Даже когато баба умря, не ми е било толкова зле, нито когато родителите ми се удавиха. Бях много малка, когато починаха родителите ми, и може би не съм осъзнавала напълно, че са си отишли завинаги. Сега ми е трудно да си спомня. Когато баба умря преди няколко месеца, намерих утеха в южняшките погребални ритуали.

Освен това знаех, че не са ме изоставили доброволно.

Осъзнах, че стоя неподвижно до вратата на кухнята. Отърсих се от тежките си мисли и угасих осветлението.

Легнах си, завих се и се разплаках в тъмното. Плаках много, много дълго. Тази нощ нямах сили за благодарствени молитви. Тази нощ усетих мъчителната тежест на всяка своя загуба. Струваше ми се, че съдбата ми е отредила много повече лош късмет, отколкото на останалите. Направих символичен опит да се измъкна от самосъжалението, но не ми се удаде. Давех се в него, а мъката, че не знам каква е съдбата на Бил, ме дърпаше още по-надълбоко.

Исках Бил да се сгуши до гърба ми; исках да усетя хладните му устни върху шията си. Исках белите му ръце да се плъзнат надолу по корема ми. Исках да си поговоря с него. Исках да чуя как се смее на всичките ми страшни подозрения. Исках да му разкажа как е минал денят ми; за глупавия ми проблем с доставчика на газ и за новите канали, които кабелният оператор е добавил. Исках да му напомня, че има нужда от нов сифон на мивката в банята си; да му кажа, че брат ми Джейсън няма да става баща в крайна сметка (което е добре, при положение че не е и съпруг).

Най-сладкото нещо на една връзка е това, че споделяш живота си с любимия човек.

Но очевидно моят живот не бе достатъчно добър за споделяне.

3

Успях да подремна половин час преди съмване. Реших да стана и да си направя кафе, но не виждах никакъв смисъл да го правя, затова просто останах в леглото. Преди обяд телефонът звънна, но аз не го вдигнах. Позвъни се на вратата, но не отворих.

По някое време следобед осъзнах, че имаше едно нещо, което трябваше да свърша, — да изпълня поръчението на Бил, в случай че не се върне в уреченото време. Създадената ситуация идеално пасваше на указанията му.

Сега, когато баба вече я няма, аз обитавам най-голямата спалня. С неуверени крачки се запътих към предишната си стая. Два месеца по-рано Бил си направи скривалище под стария ми гардероб с подвижен капак за достъп към него. Свърши чудесна работа.

Първо се уверих, че никой не ме наблюдава от прозореца, а после отворих гардероба. На пода му нямаше нищо друго, освен парче мокет; същия като този, който покриваше стаята. Отместих го, вдигнах капака и надникнах в тъмната дупка отдолу. Беше препълнена: компютърът на Бил, кутия с дискове, монитор, принтер.

Значи Бил бе допускал, че това може да се случи и беше скрил тук нещата си, преди да замине. Значи ми се е доверявал все пак, независимо че на него не можеше да се вярва особено. Кимнах и върнах мокета обратно на мястото, като старателно го затъкнах по ъглите. На пода в гардероба държах мои неща, които в момента не използвах, — кутия с летни обувки, плажна чанта с хавлии и слънцезащитни лосиони, както и сгъваем шезлонг за плаж. Напъхах и един голям чадър в ъгъла и реших, че гардеробът ми вече има напълно реалистичен вид и не би могъл да събуди каквито и да било съмнения. Плажните ми рокли висяха на закачалки заедно с няколко много леки халати за баня и летни пижами. Цялата ми енергия се изпари, щом осъзнах, че съм изпълнила последната молба на Бил, а нямаше начин да го уведомя, че съм го направила.

Едната ми половина (жалката) искаше да му каже, че съм оправдала доверието му; другата копнееше да се затвори в бараката за инструменти и да подостри един наръч дървени колове.

Неспособна да взема каквото и да било решение, аз просто допълзях до леглото и се напъхах обратно под завивките. Загърбих онази част от живота си, в която вечно се стремях да върша всичко както трябва, да съм силна и щастлива, и практична, и отново потънах в океана на своята мъка и съкрушителното усещане за предателство.