Клубът на мъртвите

Мебелите ми са най-обикновени — стари, удобни, с неопределен стил. Във всекидневната има дивани, столове, телевизор и видео. Оттам се излиза в коридор; от едната му страна е голямата ми спалня със собствена баня, а от другата — общата баня, старата ми стая и гардероби, в които прибирам спално бельо, връхни дрехи и прочее. Коридорът води към кухнята и трапезарията, добавени към къщата веднага след сватбата на баба и дядо. От кухнята се излиза на голяма задна веранда с покрив, която неотдавна затворих със стени. На верандата има удобна стара пейка, пералня със сушилня и няколко полици.

Всяка стая има вентилатор на тавана, както и мухобойка, закачена на малко гвоздейче в някой дискретен ъгъл. Баба включваше климатиците само когато ставаше нетърпимо горещо.

Пам и Чоу не дръзнаха да се качат на втория етаж, но на първия огледаха абсолютно всичко, до най-дребния детайл.

Когато се настаниха на старата маса от борово дърво, гощавала няколко поколения Стакхаус, аз вече се чувствах като обитател на музей, чиито експонати току-що са били подробно каталогизирани. Извадих три бутилки „Истинска кръв“ от хладилника, затоплих ги в микровълновата, раздрусах ги хубавичко и ги тупнах на масата пред гостите ми.

Двамата с Чоу на практика не се познаваме. Работеше във „Вамптазия“ едва от няколко месеца. Предполагам, че си е купил правото да работи там, също като предишния барман. Чоу имаше забележителни татуировки, от онези, азиатските — тъмносини, сложни рисунки, които изглеждаха като маскараден костюм върху кожата му. Нямаха нищо общо със затворническите декорации на вчерашния ми нападател — трудно ми беше да повярвам, че спадаха към един и същи тип изкуство. Казвали са ми, че Чоу е изографисан със сюжети от Якуза, но така и не съм имала смелостта да го питам, още повече че изобщо не ми влиза в работата. Но ако това бяха истински Якуза татуировки, значи Чоу се подвизаваше като вампир съвсем отскоро. Попрочетох едно-друго за Якуза и разбрах, че в дългата история на тази престъпна организация татуирането е сравнително нова практика. Чоу имаше дълга черна коса (дотук нищо изненадващо) и всички твърдяха, че бил като магнит за клиентите на „Вамптазия“. Обикновено работеше гол до кръста. Тази вечер, като компромис заради мразовитото време, носеше червен елек с цип.

Неволно се запитах дали някога успяваше да се почувства напълно гол с цялото това изобилие от рисунки по тялото си. Изключено беше да го попитам, разбира се. Не познавах друг азиатец, освен Чоу и макар всички да знаем, че не бива да съдим за цяла една раса по отделни нейни представители, все пак неволно си правим някакви обобщения. Чоу винаги ми е изглеждал мълчалив и загадъчен, но точно тази вечер не спираше да си бърбори с Пам, макар и на непонятен за мен език. Освен това ми се усмихваше по един много смущаван; начин. Нищо чудно и да грешах в преценката си за него. Може би се държеше оскърбително с мен, а аз бях твърде тъпа да го усетя.

Пам, както винаги, носеше непретенциозни дрехи — плътен бял трикотажен панталон и син пуловер. Русата й коса се спускаше свободно по гърба й, дълга и лъскава. Изглеждаше като вампирския вариант на Алиса в Страната на чудесата.

— Открихте ли нещо ново за Бил? — попитах аз, когато всички отпиха от бутилките си.

— Съвсем малко — отвърна Ерик. Скръстих ръце в скута си и зачаках.

— Знам, че Бил е отвлечен — каза той и на мен ми призля.

Поех си дълбоко въздух, за да дойда на себе си.

— Той… кой…? — правилният строеж на изреченията беше последната ми грижа.

— Не сме сигурни — обади се Чоу. — Показанията на свидетелите не съвпадат. — Говореше много добър английски, макар и с акцент.

— Срещнете ме с тях — казах. — Ако са хора, ще разбера всичко.

— Ако се намираха под наша суверенна власт, това би било най-логичното решение — любезно отвърна Ерик. — Но, за жалост, не са.

Суверенна власт, дръжки!

— Моля те, обясни какво имаш предвид — чудех се и се маех на собственото си колосално търпение при тези обстоятелства.

— Тези хора са вероподаници на краля на Мисисипи.

Усетих как ченето ми увисва, но просто не можех да го контролирам.

— Извинявай… — успях да промълвя след дълга пауза, — но ми се стори, че чух да казваш… краля… на Мисисипи?

Ерик кимна със съвършено сериозно изражение.

Наведох глава, опитвайки се да прикрия усмивката си, но не успях, дори и при тези драматични обстоятелства. Усещах как устните ми сами се разтягат.

— Ама вие сериозно ли? — безпомощно попитах аз. Не знам защо ми се стори толкова смешно, че Мисисипи имаше крал — при положение, че Луизиана имаше кралица, в крайна сметка, — но точно така се почувствах. Наложи се да си припомня една важна подробност: от мен се очакваше да съм в неведение за тази кралица. Замалко да забравя.

Вампирите се спогледаха и кимнаха като по команда.

— Ти ли си кралят на Луизиана? — попитах аз Ерик. Замая ми се главата от усилието да държа под контрол всички сюжетни линии. Вече се смеех толкова силно, че едва се държах на стола си. Намирах се на ръба на истерията.

— О, не — отвърна той. — Аз съм шерифът на Окръг 5.