Клубът на мъртвите

Когато се събудих, отново беше тъмно, а Бил лежеше до мен в леглото. О, слава богу! Завладя ме огромно облекчение. Сега всичко щеше да бъде наред. Усетих студеното му тяло зад себе си, обърнах се на другата страна и го прегърнах, все още сънена. Той разтвори дългия ми силонов халат и плъзна ръка по крака ми. Положих глава върху тихата му гръд и се наместих удобно. Ръцете му се обвиха около мен, тялото му се притисна към моето и аз въздъхнах от радост. Пъхнах ръка помежду ни, за да разкопчая панталона му. Всичко си беше отново постарому.

Само дето той миришеше различно. Отворих рязко очи и отблъснах коравите като камък рамене. Неволно изпищях от ужас.

— Аз съм — изрече познат глас.

— Ерик, какво правиш тук?

— Гушкам се.

— Ах, ти, кучи сине! Помислих те за Бил! Помислих, че се е върнал!

— Суки, имаш нужда от душ.

— Какво?

— Косата ти е мазна, а дъхът ти може да гътне и кон.

— Сякаш ми пука какво мислиш — отвърнах аз с безразличие.

— Отивай да се приведеш в приличен вид.

— Защо?

— Защото трябва да поговорим, а съм сигурен, че едва ли ще искаш да водим дълъг разговор в леглото. Не че аз имам нещо против да се повъргалям в постелята с теб — той се притисна към мен, за да ми докаже, че няма абсолютно нищо против. — Но предпочитам да е с чистоплътната Суки, която съм свикнал да виждам.

Това бе достатъчно да ме изстреля от леглото на мига. Горещият душ ми се стори като мехлем за премръзналата ми кожа, а гневът набързо затопли душата ми до прегряване. Ерик не за пръв път ме изненадваше така в собствения ми дом. Щеше да се наложи да анулирам поканата му за достъп. Какво ме е спирало да направя тази решителна крачка досега? Това, което ме спираше и в момента: малката подробност, че ако някога се нуждаех от помощ, а той не можеше да прекрачи прага, щях да се превърна в труп още преди да съм успяла да изкрещя: „Влез!“.

Бях взела със себе си в банята бельо, джинси и един коледен пуловер в червено и зелено, с картинка на елен, защото се намираше най-отгоре в чекмеджето на скрина ми. Човек може да носи подобен кич само един месец в годината, затова се старая да изцеждам тази възможност максимално. Изсуших косата си със сешоар и съжалих, че Бил го няма до мен, за да я среше; той много обичаше да прави това, а аз с удоволствие му го позволявах. Представих си ясно тази мила картинка и за малко да ревна отново, но опрях чело в стената и останах така известно време, докато се съвзема. Поех дълбоко въздух, обърнах се към огледалото и си сложих малко грим. От летния ми слънчев загар нямаше и следа, но лицето ми все пак изглеждаше доста свежо и приятно, благодарение на солариума във видеотеката на Бон Темпс.

Аз съм летен тип човек. Обичам слънцето, късите рокли и усещането, че разполагаш с повече светли часове в денонощието, за да правиш каквото си искаш. Дори Бил обичаше мириса на лятото; обожаваше аромата на слънцезащитно олио и (сам ми го е казвал) мириса на слънце върху кожата ми.

Но и зимата си има своите достойнства: нощите са по-дълги — или поне така смятах, когато Бил бе наоколо и им се радвахме заедно. Запокитих четката за коса в другия край на банята; тя се блъсна в стената и рикошира с трясък във ваната.

— Копеле такова! — изкрещях с всичка сила. Звукът на собствения ми глас ме успокои така, както нищо друго не би успяло.

Когато излязох от банята, заварих Ерик напълно облечен. Носеше дънки и рекламна тениска на една от „пивоварните“, които зареждаха „Вамптазия“, на която пишеше: „Тази кръв е за теб“.

Леглото беше грижливо оправено.

— Ще разрешиш ли на Пам и Чоу да влязат? — попита той.

Отидох до входната врата и я отворих. На люлката мълчаливо седяха двама вампири. Намираха се в състояние на пълен покой. Когато вампирите нямат какво да правят, те застиват като статуи; вглъбяват се в себе си и седят — или стърчат прави — абсолютно неподвижно, с отворени очи, но с празен поглед. Това състояние, изглежда, ги освежава.

— Моля, заповядайте — поканих ги аз.

Пам и Чоу бавно прекрачиха прага и взеха да се озъртат с любопитство, сякаш се намираха в музей. Къща, фермерски тип, щата Луизиана, началото на двайсет и първи век. Къщата принадлежеше на семейството ми още от построяването й преди около сто и шейсет години. Когато брат ми Джейсън реши да се отдели и да заживее сам, той се премести в къщата, която родителите ми си построили, когато се оженили. Аз останах с баба в този многократно преустройван и ремонтиран дом, който тя ми остави в наследство.

Всекидневната е най-старата част в цялата къща, а съвременната кухня и банята са сравнително нови пристройки. Вторият етаж, който е доста по-малък от първия, е бил надстроен в началото на двайсети век за нуждите на следващото поколение, чиито представители оцелели до един. Рядко се качвах горе напоследък. Лятно време там ставаше непоносимо горещо, въпреки че на прозорците имаше климатична инсталация.