Клубът на мъртвите

Погледнах към единствения клиент от женски пол в бара и се постарах да не давам израз на отвращението си. Всяка кръчма си има собствен контингент алкохолици, които отварят и затварят заведението. Джейн Боудхаус бе една от нашите. Джейн обикновено пиеше сама у тях, но веднъж на всеки две седмици й хрумваше, че трябва да дойде в бара на лов за мъж. Ловният процес ставаше все по-труден и по-неуспешен не само защото Джейн вече бе прехвърлила петдесетте; когато в продължение на десет години човек кърка редовно за сметка на храната и съня, това се отразява на външния му вид, ако мога така да се изразя.

През тази конкретна вечер ми направи впечатление, че при нанасянето на грима си Джейн беше пропуснала да улучи истинските размери на веждите и устните си. Резултатът изглеждаше доста смущаващо. Щеше да се наложи да звъннем на сина й, за да прибере майка си вкъщи. От един поглед ми стана ясно, че не би могла да шофира сама.

Кимнах на Чарлси и махнах на Арлийн — другата сервитьорка, — която седеше на една от масите с най-новата си тръпка, Бък Фоли. Значи наистина нямаше никаква работа, щом и Арлийн скучаеше. Тя ми махна в отговор и рижите й къдрици се разклатиха.

— Как са децата? — извиках аз и започнах да вадя чистите чаши от съдомиялната. Струваше ми се, че се държа напълно нормално, докато не забелязах, че ръцете ми треперят неудържимо.

— Страхотно! Коби има само шестици за срока, а Лиза спечели състезанието по правопис — отвърна тя с широка усмивка на лицето. Ако някой смята, че една жена с четири брака (и толкова развода) зад гърба си не може да бъде добра майка, веднага ще му посоча Арлийн за пример. Метнах една усмивка и на Бък, но само заради Арлийн. Бък е, общо взето, средна работа, което не е достатъчно за нея.

— Радвам се! Те са умни деца, също като майка си — казах.

— Ей, Суки, онзи мъж намери ли те?

— Кой мъж? — попитах аз, макар да се досещах за отговора.

— Онзи мъж с рокерските дрехи. Попита ме дали аз съм сервитьорката, която е гадже на Бил Комптън, защото трябвало да й предаде нещо.

— Не знаеше името ми, така ли?

— Не. Странна работа, а? Олеле, Суки, щом не знае името ти, едва ли е изпратен от Бил, не мислиш ли?

Вероятно острият ум на Коби идваше по бащина пиния, щом на Арлийн й отне толкова време да стигне до този извод. Но какво пък, аз обичах Арлийн заради характера й, а не заради умствените й способности.

— И ти какво му каза? — усмихнах й се аз. С нервната си усмивка, а не с истинската. Но невинаги си давам сметка коя точно използвам.

— Казах му, че аз харесвам топли мъже, които дишат — засмя се тя. Понякога Арлийн е доста нетактична, освен всичко друго. Реших, че е крайно време да помисля защо точно я смятам за своя приятелка. — Шегувам се, разбира се. Просто му казах, че приятелката на Бил е русата сервитьорка, която ще дойде в девет.

Благодаря, Арлийн. Значи нападателят ми е разбрал как изглеждам благодарение на описанието, дадено от най-добрата ми приятелка; не е знаел нито как се казвам, нито къде живея, а само това, че работя в „Мерлот“ и излизам с Бил Комптън. Утешителна информация, но крайно незначителна, за да ми върши работа.

Изнизаха се три часа. Сам дойде в бара и ми прошепна, че е дал на Буба бутилка кръв и списание, което да разглежда. После започна да си търси занимание зад тезгяха.

— Чудно ми е защо този мъж е карал кола, а не мотор? — измърмори той съвсем тихичко. — И защо регистрационните му табели са от щата Мисисипи? — той млъкна, когато Кевин дойде да се увери, че ще уведомим сина на Джейн, Марвин. Сам набра номера, а Кевин изчака да чуе обещанието на Марвин, че ще бъде в „Мерлот“ до двайсет минути. Чак след това Кевин се оттегли, стиснал тетрадката си подмишница. Интересно какво толкова пишеше. Стихове? Полицейската си сводка?

Четиримата мъже, които се опитваха да игнорират Джейн, докато ближеха бирите си със скоростта на костенурка, най-после довършиха питиетата си и напуснаха бара. Всеки от тях хвърли на масата по един долар бакшиш. С клиенти като тези скоро нямаше да видя дупките на алеята ми запълнени.

На Арлийн й оставаше още половин час до края на смяната, но тя поиска разрешение да си тръгне заедно с Бък. Децата й все още бяха в дома на майка й, така че двамата с Бък можеха да се усамотят в караваната за известно време.

— Бил скоро ли се прибира? — попита ме тя, докато навличаше палтото си. Бък си говореше със Сам на тема футбол.

Свих рамене. Беше ми звъннал преди три нощи, за да ми съобщи, че е пристигнал благополучно в „Сиатъл“ и се среща с… когото трябваше да се срещне. Когато се опитах да му се обадя, чух съобщение: „Абонатът е недостъпен“. Това чудесно описваше цялата ситуация. Приех го като лош знак.

— Той… липсва ли ти? — лукаво попита тя.

— Ти как мислиш? — отвърнах аз с едва доловима усмивка. — Хайде, тръгвай, отивай да се забавляваш.

— Бък е много добър в забавленията — похотливо измърка тя.

— Късметлийка!

И така, Джейн Боудхаус бе единственият посетител в „Мерлот“, когато се появи Пам. Но все едно нямаше никого, защото Джейн витаеше в друга реалност.