Книгата на живота

— Мириам — побързах да кажа аз, преди да е предложил някоя от ужасяващите си роднини. — Фийби, разбира се. Март. Софи. Амира. Бих искала да предложа и на Вивиан Харисън.

— Ето, виждаш ли. Започнеш ли веднъж, броят им бързо расте — с усмивка рече Матю.

Така се оказвахме с шестима кръстници на дете. Очертаваше се да бъдем затрупани от сребърни бебешки чашки и плюшени мечета, ако можеше да се съди по купищата дрешки, обувки и одеяла, които Изабо и Сара вече бяха купили.

Двама от потенциалните кръстници на децата обикновено вечеряха с нас. Маркъс и Фийби бяха така очевидно влюбени един в друг, че беше невъзможно да не се настроиш романтично в тяхно присъствие. Атмосферата помежду им бръмчеше от напрежение. Фийби беше невъзмутима и хладнокръвна както винаги. Изобщо не се поколеба да прочете на Матю лекция за състоянието на стенописите в балния салон и колко шокирана би останала Ангелика Кауфман,* ако открие произведенията си занемарени по такъв начин. Освен това не смяташе да позволи фамилните съкровища на Дьо Клермон да останат вечно скрити за широката публика.

* Австрийска художничка (1741-1807). — Б. пр.

— Има начин да ги споделяме анонимно и за определен срок — съобщи тя на Матю.

— В скоро време очаквай да видиш портрета на Маргарет Мор от клозета в Старата ложа в Националната портретна галерия. — Стиснах окуражаващо ръката на Матю.

— Защо никой не ме е предупреждавал, че ще бъде толкова трудно да имаме историци в семейството? — обърна се той към Маркъс. Изглеждаше малко смаян. — И как така се озовахме с цели двама?

— Проява на добър вкус — отвърна Маркъс, отправяйки разтапящ поглед към Фийби.

— Именно. — Устните на Матю се извиха в усмивка при очевидно двусмисления отговор.

Когато бяхме само четиримата, Матю и Маркъс разговаряха часове наред за новата издънка — макар че Маркъс предпочиташе да я нарича „клана на Матю“ поради причини, свързани както с неговия дядо шотландец, така и с неприязънта му към идеята да се използват ботанически и зоологически термини за вампирските фамилии.

— Членовете на издънката Бишъп-Клермон — или клан, щом настояваш — ще трябва да бъдат особено внимателни, когато си избират партньори или се женят — каза една вечер Матю. — Всички вампири ще ни следят внимателно.

Маркъс се стъписа.

— Бишъп-Клермон ли?

— Разбира се — потвърди Матю и леко се намръщи. — Как очакваше да се наричаме? Даяна не взе моята фамилия и децата ни ще носят и двете. Съвсем уместно е фамилия от вещици и вампири да носи име, което отразява и двете половини.

Бях трогната от предвидливостта му. Матю можеше да бъде нетърпимо патриархално и властно създание, но не беше забравил традициите на моето семейство.

— Виж ти, Матю дьо Клермон — усмихна се Маркъс. — Това е направо прогресивно за изкопаемо като теб.

— Хм. — Матю отпи от виното си.

Телефонът на Маркъс избръмча и той погледна дисплея.

— Хамиш е тук. Ще сляза да му отворя.

Отдолу се чу приглушен разговор. Матю стана от мястото си.

— Фийби, остани с Даяна.

Двете с нея се спогледахме разтревожено.

— Ще бъде много по-удобно, когато и аз стана вампир — отбеляза тя, като напразно напрягаше слух да чуе какво се говори долу. — Поне ще знаем какво става.

— Тогава просто ще излизат да се разходят — попарих надеждите й. — Трябва да измисля заклинание, което усилва звуковите вълни. Може би нещо с въздух и малко вода.

— Шшшт. — Фийби наклони глава и изсумтя раздразнено. — Сега пък снишиха гласове. Направо подлудяващо.

Когато Матю и Маркъс се върнаха с Хамиш, от израженията им ставаше ясно, че нещо страшно се е объркало.

— Ново послание от Бенджамин. — Матю клекна пред мен и очите му се изравниха с моите. — Не искам да го крия от теб, Даяна, но трябва да запазиш спокойствие.

— Казвай. — Сърцето ми сякаш се беше качило в гърлото ми.

— Вещицата, която бе заловил Бенджамин, е мъртва. Детето й умряло с нея. — Матю се взираше в очите ми, които се напълниха със сълзи. И не само за младата вещица, но и за самата мен и за провала ми. „Ако не бях се поколебала, вещицата на Бенджамин още щеше да е жива.“

— Защо нямаме време да оправим нещата и да се справим с огромната каша, която забъркахме? И защо други трябва да умират, докато го правим? — извиках отчаяно.

— Нямаше начин да го предотвратим — изтъкна Матю, като нежно отметна няколко кичура от челото ми. — Не и този път.

— Ами следващия? — остро попитах.

Мъжете бяха мрачни и умълчани.

— О. Разбира се. — Рязко поех дъх и пръстите ми изтръпнаха. Кора изхвърча от гръдния ми кош с възбуден крясък и се понесе нагоре, за да кацне на полилея. — Ти ще го спреш. Защото следващия път той ще дойде за мен.

Усетих някакво изпукване и нещо потече.

Матю погледна шокирано издутия ми корем.

Бебетата бяха на път.

31.

— Престани да ми казваш да не напъвам. — Бях зачервена, плувнала в пот и исках само да разкарам тези бебета от себе си колкото се може по-бързо.