Книгата на живота

— Това да се обърнеш с хастара навън ли? — погледнах едното мъничко личице, после другото. — И аз не знам. — Сниших глас. — Иска ми се мама и татко да бяха тук. Филип също.

— Ако беше тук, сега Филип щеше да крещи на улицата и да буди съседите — каза Матю.

— Искам да го наречем Филип, на баща ти — тихо предложих. При думите ми синът ни леко отвори едно око. — Съгласен ли си?

— Само ако наречем дъщеря ни Ребека — каза Матю и нежно докосна тъмната й глава. Тя сбърчи личице още повече.

— Не съм сигурна, че одобрява — отбелязах, като се възхищавах как такова мъниче може вече да си има мнение.

— Ще има да избира между куп други имена, ако продължава да възразява — рече Матю. — Като се замисля, почти толкова, колкото са кръстниците.

— Ще трябва да направим таблица, за да се ориентираме в кашата — въздъхнах и повдигнах малко Филип. — Определено той е по-тежкият.

— И двамата са с чудесни размери. А Филип е почти четиресет и шест сантиметра. — Матю погледна с гордост сина си.

— Ще бъде висок като баща си. — Наместих се по-удобно на възглавниците.

— И червенокос като майка си и баба си — добави Матю. Той заобиколи леглото, разръчка огъня и легна до мен, опрян на лакът.

— Прекарахме толкова време в търсене на древни тайни и отдавна изгубени магически книги, а те са истинската химическа сватба — изтъкнах, докато гледах как Матю пъха пръст в мъничката ръка на Филип. Бебето го сграбчи с изненадваща сила.

— Права си. — Той завъртя сина си на едната, после на другата страна. — Малко от мен, малко от теб. Отчасти вампир, отчасти вещер.

— И изцяло наш — твърдо казах и запуших устата му с целувка.

— Имам дъщеря и син — съобщи Матю на Болдуин. — Ребека и Филип. И двамата са здрави и добре.

— А майка им? — попита Болдуин.

— Даяна се справи великолепно. — Ръцете на Матю се разтреперваха всеки път, когато си помислеше през какво премина тя.

— Поздравления, Матю. — Болдуин не звучеше радостно.

— Какво има? — намръщи се Матю.

— Паството вече е научило за раждането.

— Откъде? — остро попита Матю. Сигурно някой следеше къщата — или вампир с много остро зрение, или вещица с остро второ зрение.

— Кой знае? — уморено отвърна Болдуин. — Склонни са да отложат обвиненията срещу теб и Даяна в замяна на възможност да изследват децата.

— Никога. — Гневът на Матю пламна.

— Паството само иска да знае какво представляват близнаците — кратко съобщи Болдуин.

— Мои са. Филип и Ребека са мои — изръмжа Матю.

— Никой не оспорва това, колкото и невъзможно да изглежда — рече Болдуин.

— Това е работа на Жербер. — Всички инстинкти на Матю му казваха, че вампирът е най-важната връзка между Бенджамин и търсенето на Книгата на живота. Той манипулираше от години политиката на Паството и най-вероятно бе въвлякъл Нокс, Сату и Доменико в кроежите си.

— Може би. Не всеки вампир в Лондон е създание на Хабърд — каза Болдуин. — Веран все така настоява да иде при Паството на шести декември.

— Раждането на бебетата не променя нищо — настоя Матю, макар да знаеше, че не е така.

— Грижи се за сестра ми, Матю — тихо заръча Болдуин. На Матю му се стори, че долавя истинска тревога в тона на брат си.

— Винаги — отвърна той.

Бабите бяха последните гости на бебетата. Сара се беше нахилила от ухо до ухо, а Изабо направо сияеше от щастие. Когато им казахме имената, двете бяха трогнати от мисълта, че завещаното от липсващите прародители на децата ще бъде продължено в бъдещето.

— Ама и вие сте едни. Да си имате близнаци, родени на различни дати — каза Сара, като смени Ребека с Филип, който се взираше в баба си с омаяно намръщена физиономия. — Виж дали няма да успееш да я накараш да си отвори очите, Изабо.

Изабо духна леко в лицето на Ребека. Очите й се отвориха широко, тя запищя и размаха мъничките си ръце към баба си.

— Точно така. Сега можем да те видим както подобава, красавице моя.

— Освен това са и различни зодии — добави Сара, като леко люлееше Филип в ръцете си. За разлика от сестра си, Филип предпочиташе да лежи неподвижно и тихо да наблюдава обстановката с широко отворени тъмни очи.

— Кои? — Бях сънлива и бъбренето на Сара бе прекалено сложно, за да следя мисълта й.

— Бебетата. Ребека е Скорпион, а Филип е Стрелец. Змията и стрелецът — отвърна Сара.

„Дьо Клермон и Бишъп. Десетият възел и богинята.“ Перата от сова на стрелата погъделичкаха рамото ми, а опашката на дракона се стегна около измъчените ми бедра. Предупредително вдигнат пръст изправи гръбнака ми и нервите ми се изопнаха.

Матю се намръщи.

— Нещо не е ли наред, mon coeur?

— Не. Просто странно усещане. — Поривът да защитавам, който бе заел мястото на бебетата, се засили. Не исках Ребека и Филип да бъдат свързани с някаква по-голяма плетка, чийто замисъл бе недостижим за някой дребен и незначителен като майка им. Те бяха мои деца — наши деца — и щях да се погрижа да си намерят собствения път, а не да следват онова, което им подаде съдбата.

— Здравей, татко. Гледаш ли?