Книгата на живота

Фийби и Маркъс потеглиха в една от характерните му сини спортни коли — този път британска и изглеждаща така, сякаш зад волана трябваше да седи Джеймс Бонд. Вече започвах да оценявам достойнствата на двуместните автомобили и си помислих с копнеж как бих могла да прекарам следващите девет часа единствено в компанията на Матю.

Предвид скоростта, с която пътуваха Маркъс и Фийби, и факта, че не им се налагаше да спират по пътя, за да посещават тоалетната, да сменят пелени и да кърмят, нямаше нищо чудно, че двамата ни посрещнаха в Сет-Тур, застанали в горния край на осветените с факли стъпала заедно с Ален и Виктоар.

— Милорд Маркъс ме уведоми, че къщата ще бъде пълна за церемониите, мадам Изабо — каза Ален, докато поздравяваше господарката си. Съпругата му Виктоар затанцува от вълнение, когато зърна бебетата, и се втурна да помага.

— Ще бъде като навремето, Ален. Ще сложим походни легла в плевнята за мъжете. Вампирите няма да имат нищо против студа, а останалите ще свикнат. — Изабо изобщо не изглеждаше загрижена, докато подаваше на Март ръкавиците си и се обръщаше да помогне с бебетата. Те бяха увити почти до задушаване, за да бъдат предпазени от мразовитото време. — Виктоар, милорд Филип и милейди Ребека не са ли най-прекрасните създания, които си виждала?

Виктоар успя да отвърне единствено с охкания и ахкания, но Изабо явно намери отговора й за достатъчен.

— Да помогна ли с багажа? — попита Ален, докато изучаваше съдържанието на претъпкания багажник.

— Би било чудесно, Ален. — Матю го насочи към торбите, чантите, преносимите кошарки и купчините памперси.

Матю взе по една бебешка носилка във всяка ръка и сподирян от многото коментари от страна на Март, Сара, Изабо и Виктоар за заледените стъпала, се изкачи до вратата. Едва когато се озова вътре, започна да осъзнава мащабите на ставащото. Той връщаше в дома на предците си най-новите представители в дългата поредица Дьо Клермон. Нямаше значение дали семейството ни е само маловажна издънка от видния род. За децата ни това беше и винаги щеше да бъде място, пропито с традиции.

— Добре дошъл у дома. — Целунах го.

Той ме целуна в отговор и ме дари с една от бавните си, зашеметяващи усмивки.

— Благодаря, mon coeur.

Идването в Сет-Тур беше правилно решение. Надявах се, че никакви неприятности няма да помрачат иначе приятното ни завръщане у дома.

В дните преди кръщенето изглеждаше, че желанията ми ще бъдат изпълнени.

Сет-Тур беше така оживен от подготовката за кръщенето на близнаците, че все очаквах Филип да нахълта в стаята, да запее и да разказва шеги. Сега обаче Маркъс беше сърцето на домакинството и бродеше из целия замък, сякаш го притежаваше (което, технически погледнато, май беше точно така), и навсякъде внасяше по-празнично настроение. За първи път започнах да разбирам защо Маркъс напомняше на Фернандо за бащата на Матю.

Когато Маркъс нареди всички мебели в голямата зала да бъдат сменени с дълги маси и пейки за очакваните орди, изпитах зашеметяващо чувство на deja vu, докато Сет-Тур се връщаше към някогашния си средновековен облик. Единствено покоите на Матю останаха непроменени. Маркъс ги бе обявил за неприкосновени, тъй като там спяха почетните гости. Оттеглях се в кулата на Матю на редовни интервали да кърмя, кърпя и сменям пелени, както и да си почина от постоянните навалици, наети да разчистват, подреждат и местят мебели.

— Благодаря, Март — казах след връщането си от бързата разходка в градината. Тя с радост беше зарязала претъпканата кухня, за да поеме ролята на бавачка и да почете поредното от любимите й криминалета.

Нежно потупах спящия си син по гръбчето и взех Ребека от легълцето й. Устните ми се превърнаха в тънка линия, когато усетих колко по-лека е в сравнение с брат си.

— Гладна е. — Тъмните очи на Март се взряха в моите.

— Знам. — Ребека беше винаги гладна и все не оставаше задоволена. Мислите ми избягаха от възможните изводи. — Матю твърди, че е твърде рано за тревоги. — Зарових нос в шията й и вдишах сладкия бебешки аромат.

— Какво знае Матю? — изсумтя Март. — Ти си майка й.

— Това не би му харесало — предупредих я аз.

— Още по-малко би му харесало, ако тя умре — тросна се тя.

Въпреки това се колебаех. Матю щеше да се вбеси, ако последвах доста явните намеци на Март, без да се посъветвам с него. Но ако се обърнех към него, той щеше да ми каже, че Ребека не се намира в непосредствена опасност. Може и да беше вярно, но тя определено не пращеше от здраве. Разочарованите й викове късаха сърцето ми.

— Матю още ли е на лов? — Ако исках да го направя, трябваше да стане, когато той не се суетеше наоколо.

— Доколкото знам.

— Шшшт, всичко е наред. Мама ще се погрижи — промърморих аз, докато сядах до камината и разкопчавах с една ръка ризата си. Поставих Ребека на лявата си гърда и тя незабавно засука с всички сили. Млякото капеше от ъгъла на устата й и скимтенето й се превърна в открит плач. Беше по-лесно да я храня, преди да ми дойде кърмата, сякаш млякото от първите дни след раждането беше по-поносимо за организма й.

Точно тогава започнах да се тревожа.