Книгата на живота

Паркирах колата на Сара на едно от многото празни места при входа, до един от микробусите, които хората си купуват, когато имат деца. Имаше плъзгащи се врати за лесното поставяне на детски седалки, множество стойки за чаши и бежови килими, за да крият разсипаните по пода зърнени закуски. Сякаш бъдещето за миг проблесна пред очите ми.

Пъргавата малка кола на Сара беше добре дошло напомняне, че има и други възможности, макар че Матю вероятно щеше да настоява за танк след раждането на близнаците. Погледнах тъпата зелена вещица на антената. Промърморих няколко думи и жиците на антената пронизаха меката пяна и островърхата шапка. Никой нямаше да краде муската на Сара, докато аз съм на смяна.

— Хубава свързваща магия — сухо отбеляза глас зад мен. — Май не я знаех.

Рязко се извърнах. Стоящата зад мен жена беше на петдесет и няколко, с преждевременно посивяла, дълга до раменете коса и изумрудени очи. Заобикаляше я тихо бръмчене на сила — не демонстративно, но солидно. Това бе първожрицата на сбора в Медисън.

— Здравейте, госпожо Харисън. — Харисън бяха стара фамилия в Хамилтън. Бяха дошли от Кънектикът и подобно на Бишъп, жените запазваха фамилията си въпреки брака. Съпругът на Вивиан, Роджър, беше предприел радикалната стъпка да промени фамилното си име от Бейкър на Харисън след сватбата им, с което си спечели почетно място в аналите на сбора за готовността си да почете традицията, както и доста закачки от страна на другите съпрузи.

— Мисля, че си достатъчно голяма, за да ме наричаш Вивиан, а? — Погледът й се спря на корема ми. — На пазар ли си тръгнала?

— Ъхъ. — Никоя вещица не може да излъже друга вещица. Предвид обстоятелствата най-добре беше да отговарям възможно най-кратко.

— Ама че съвпадение. Аз също. — Две пазарски колички зад Вивиан се отделиха от колоната и се изтъркаляха от ограденото място.

— Значи ще раждаш през януари? — попита тя, след като влязохме вътре.

Едва не изпуснах хартиената торба с ябълки, отгледани в една ферма недалеч.

— Само ако износя бебетата до термина. Очаквам близнаци.

— Близнаците са голяма беля — печално рече Вивиан. — Питай Аби. — Тя махна на една жена, понесла две кори яйца.

— Здрасти, Даяна. Не мисля, че сме се срещали. — Аби остави едната кора в количката на мястото за деца и я закрепи с помощта на предпазния колан. — След като се родят бебетата, се налага да измислиш различен начин да ги пазиш да не се счупят. Нося ти тиквички, в колата са, така че изобщо не помисляй да купуваш.

— Целият окръг ли знае, че съм бременна? — попитах аз. Да не говорим, че съм тръгнала на пазар.

— Само вещиците — уточни Аби. — И всеки, който разговаря със Смити. — Четиригодишно момче в ризка на райе и маска на Спайдърмен профуча покрай нас. — Джон Прат! Стига си гонил сестра си!

— Спокойно. Намерих Грейс при бисквитите — каза красив мъж в къси панталони и тениска на университета „Колгейт“ в сиво и червено-кафяво. Държеше гърчещо се дете, чието лице беше омазано с шоколад и трохи от бисквити. — Здрасти, Даяна. Аз съм съпругът на Аби, Кейлъб Прат. Преподавам тук. — Гласът му бе непринуден, но около него пращеше от енергия. Може би мъничко стихийна магия?

Въпросът ми освети фините нишки около него, но Вивиан ме разсея, преди да установя със сигурност.

— Кейлъб е преподавател по антропология — с гордост съобщи тя. — Двамата с Аби са чудесно допълнение за общността.

— Приятно ми е да се запознаем — промърморих. Явно целият сбор пазаруваше в този супермаркет в четвъртък.

— Само когато трябва да говорим по работа — каза Аби, прочитайки с лекота мислите ми. Доколкото можех да определя, тя имаше доста по-малко магически талант от Вивиан и Кейлъб, но в кръвта й определено имаше някаква сила. — Очаквахме да видим Сара, но тя ни избягва. Добре ли е?

— Честно казано, не. — Поколебах се. Навремето сборът в Медисън представляваше всичко, което исках да отрека за себе си и за това, че съм Бишъп. Но лондонските вещици ме научиха, че трябва да платиш цената, ако живееш откъсната от другите вещици. А и простата истина бе, че двамата с Матю не бихме могли да се оправим сами. Не и след случилото се в Сет-Тур.

— Искаш да кажеш нещо ли, Даяна? — Вивиан ме погледна проницателно.

— Мисля, че се нуждаем от помощта ви. — Думите се изплъзнаха с лекота от устата ми. Явно показах изумлението си, защото и тримата се разсмяха.

— Добре. Нали затова сме тук — рече Вивиан и ми се усмихна одобрително. — Какъв е проблемът?

— Сара е блокирала — изтърсих. — А ние с Матю сме загазили.

— Знам. Палците ми ме тормозят от дни — вметна Кейлъб, като подрусваше Грейс. — Отначало си помислих, че е просто заради вампирите.

— Повече от това е — мрачно подчертах. — Свързано е и с вещици. И с Паството. Майка ми може да е имала предчувствие, но не зная откъде да започна да търся повече информация.

— Какво казва Сара? — попита Вивиан.

— Почти нищо. Отново започна да скърби за Емили. Седи до огнището, гледа растящото там дърво и чака духовете да се върнат.

— А съпругът ти? — повдигна вежди Кейлъб.