Кобра

— Нямаме друг избор. Викай колкото ти глас държи, ако видиш някой да идва. — Пръстите му вече се плъзгаха по краищата на вратата, прогаряйки едва забележима линия. Още преди да стигне до средата, Джони я ритна с крак, после още веднъж. Едва на четвъртия ритник вратата отлетя навътре. Той я последва, Илона вече беше зад него.

Още щом влязоха стана ясно, че са встрани от специално приготвения в тяхна чест маршрут. Тук нямаше набързо разместени мебели — по-точно, ако имаше някаква мебелировка, тя беше извънземна — до последното ъгълче на стаята. Издължени легла със странна форма, някакви полукръгли платформи с прозрачни куполи, увиснали над тях. По стената блещукаха в разноцветни светлинки прибори с неясно предназначение. Нещо претича в другия край… Джони мярна за миг едно гротескно разкривено тяло, а до ушите му достигна тревожното пищене на вражеската сигнална инсталация.

— Тука ли се хранят? — попита Илона, докато се оглеждаше.

— Или спят. — Беше разочарован, надяваше се да попаднат някъде, където мълниехвъргачката ще причини достатъчно сериозни неприятности. Командната зала, например.

Но пък от друга страна…

— Хайде, да вървим — подкани го Илона, като хвърляше обезпокоени погледи назад. — Ония скоро ще са по петите ни.

— Само секунда — спря я Джони и се зае да сондира стените. Трофтите винаги оборудваха работните си помещения по външния периметър на базата си… и наистина, зад едно от трепкащите електронни табла Джони доста бързо откри очертанията на прозорец.

Прозорецът, естествено, беше брониран. Вместо стъкло, в отвора му беше поставен широк три метра тънък лист от кирелиумна стомана, като между краищата му и рамката имаше процеп не по-широк от човешки косъм. Нито едно от оръжията в арсенала, с който разполагаше, не би могло да пробие тази преграда. И все пак имаше мъничка надежда — стига конструкторите да се бяха придържали към стандартната техника за подсилване на сградата.

— Приготви се да ме последваш — подхвърли той през рамо. После отстъпи няколко крачки назад, засили се и се хвърли към прозореца, като се завъртя така, че да го удари с подметки право в центъра.

Стоманеният лист изскочи от рамката и с трясък се стовари на земята под прозореца. Съвсем близо до него се приземи и Джони, но веднага скочи и се огледа, готов да открие огън с лазерите.

Беше се озовал в занемарена градина, в която вероятно някога са отглеждали екзотични цветя, но сега растяха само буренаци, които покриваха цялото пространство, чак до стената. На друго прикритие, освен на горичката от невисоки дървета някъде по средата на пътя, не можеше да разчита. Вграденият радар вече беше измерил разстоянията — петдесет метра до дърветата и още тридесет до стената.

В този момент и Илона се озова до него, почти без да вдига шум.

— Страхотен ритник — прошепна тя и приклекна в храсталака.

— Нищо особено. Просто бронираният лист е бил монтиран така, че да издържа на удари отвън. Имаш ли представа къде сме?

— Западната страна на къщата. Вратата е зад онзи ъгъл — гледа на север.

— Остави вратата. Ще прескочим стената — ей там. — За миг си помисли, че трофтите може да са разположили микрофони наоколо. — Но първо — добави той, — искам да проверя дали защитните лазери на къщата са настроени за стрелба по отдалечаващи се цели.

Все още нито следа от преследващия ги противник. Джони се върна при стоманения лист и внимателно го огледа. Масивна, дебела поне пет сантиметра кирелиумна стомана. Той го сграбчи, вдигна го, усещайки почти пределното натоварване на сервомоторите и го запрати към далечната стена.

В първия миг се уплаши, че не е преценил добре силата си и листът ще мине над стената. За щастие, оказа се, че е сгрешил — стоманеният лист прелетя над дърветата и падна поне на двайсет метра от тази страна на стената.

Нито един изстрел по него…

Джони напрегнато облиза устни. Значи автоматизираните оръжия бяха изключени. Но дали вместо тях не бяха разположени постове? Единственият начин да го установят беше, като доближат сами стената. А след това им оставаше да проверят на практика дали планът, който беше измислил, ще може да бъде осъществен…

— Пое ли си дъх? — попита той Илона.

Едва сега младата жена се опомни от смайването си.

— Ама и теб си те бива — рече тя, като кимна към стърчащия от калта стоманен лист. — Към стената ли?

— Да. Колкото можеш по-бързо. Аз ще съм зад теб — остави на мен да се справя с евентуални пречки. — Той се огледа за последен път. — Хайде — тръгвай!

Тя се понесе, сякаш по петите я следваха поне дузина обезумели трофти, но не забравяше да се прикрива зад храстите. Джони й остави пет метра преднина, докато се озърташе, включил на максимално слуховите и зрителни усилватели. Но в имението цареше такава мъртвешка тишина, сякаш вътре нямаше жива душа. Сигурно всички са се подредили на терасата и чакат последното действие от представлението, в което ни е отредено най-интересното — да се изпечем живи, помисли си той. Само още няколко секунди и ще зная, дали съм бил прав.

Той се втурна през шубрака и застигна Илона при дърветата.