Кобра

Леопардът нададе изпълнен с болка рев, който сякаш предизвика вибрации във всички клетки на тялото, сгърчи лапи и се скри зад острите шипове, с които бе покрит. Но Джони вече се намираше далеч от всякаква опасност. Този път се приземи на няколко метра от хищника, погледна през рамо, готов за действие, но установи с удовлетворение, че животното лежи проснато в калта. В черепа му зееше рана, която би убила на място човек, но леопардът изглежда притежаваше значително по-децентрализирана нервна система. Той се надигна, подпря се на предните си лапи и разпери всичките си налични шипове.

Ослепителният лъч от бронебойния лазер го блъсна право в челото… и този път пораженията бяха повече от достатъчни.

Джони пристъпи към обгорения труп, като се мръщеше от болка в ожулената си страна. Усещаше доста силна топлина в петата и глезена над отвърстието на бронебойния лазер — с времето мястото там ставаше все по-чувствително към употребата му. За първи път го беше почувствал след онова злополучно бягство от имението на Тайлър.

Дори и на Авентини не можеше да се отърве от последствията от войната.

Той се огледа за последен път, извади радиостанцията и натисна бутона за повикване.

— Ариел — обади се координаторът.

— Чин Рестън — поръча Джони.

След миг се разнесе гласът на Рестън.

— Слушам.

— Джони Моро, Чин. Справих се с твоя леопард. Надявам се, че не го искаш препариран. Наложи се да му пробия черепа.

— Да върви по дяволите. Ти как си?

— Ако вземеш много да се безпокоиш — нали знаеш? — отвърна усмихнато Джони. — Добре съм, не можа дори да ме докосне. Ако искаш, ще оставя радиофар, за да наминеш насам, когато се освободиш.

— Чудесна идея. Благодаря, Джони. Наистина ти благодаря.

— Нищо работа. Ще говорим по-късно. — Джони прекъсна разговора и отново потърси координатора. — Кенет Макдоналд — поръча той.

Последва известна пауза.

— Няма отговор — информира го координаторът.

Джони се намръщи озадачено. Както всички останали кобри на Авентини, Макдоналд беше задължен да носи радиостанцията през цялото време. Вероятно се намираше в опасна ситуация — също като тази преди малко — някъде из гората и не желаеше да го безпокоят.

— Запишете съобщение.

— Записвам.

— Кен, говори Джони Моро. Обади ми се при първа възможност — за предпочитане преди тази вечер.

Джони прибра радиостанцията, извади от друго отделение на колана миниатюрен радиоизлъчвател, прекрачи мъртвото тяло и го постави отгоре. За миг погледът му се спря върху предните шипове на хищника. Биолозите от първата група колонизатори все още спореха помежду си дали тези огромни и страшни шипове са предназначени за защита или нападение. Единственият проблем беше, че досега не бяха открили на планетата съществото, срещу което е трябвало да се използват тези шипове. Що се отнасяше до Джони, той се надяваше да е далеч от мястото, когато открият подобно чудовище.

Той задейства отново усилвателите и пое по обратния път.

Макдоналд позвъни късно следобед, тъкмо когато Джони се бе прибрал във фермата и обмисляше въпроса с вечерята.

— Извинявай за закъснението — започна разговора той. — През целия ден бях навътре в гората — чак отвъд реката — и нарочно изключих телефона.

— Няма проблем — увери го Джони. — На лов за леопарди?

— Аха. Спипах един.

— Аз също. Сигурно някаква сезонна миграция — обикновено избягват да доближават разчистените от нас територии. Май известно време ще си имаме работа.

— Друго не съм и очаквал. Какво те безпокои?

Джони се поколеба. Помисли си, че може би Чалинор е избягвал да разговаря с тях чрез радиовръзка заради съвсем конкретна причина.

— Да си получавал днес някакви необичайни съобщения? — попита той.

— В интерес на истината получих. Искаш ли да се срещнем и да го обсъдим. Чакай малко — Крис ми дава знак. — Чу се нечий друг приглушен глас. — Крис ми каза да те поканя на вечеря. След около половин час в нейната къща.

— Съжалявам, но вече вечерям — излъга Джони. — Какво ще кажеш, ако прескоча веднага, щом приключа?

— Съгласен — отвърна Макдоналд. — Към седем добре ли е? А после може да се надбягваме с колите.

Срещата при Чалинор беше насрочена за седем и тридесет.

— Чудесно — съгласи се Джони. — Ще те чакам в седем.

Джони изключи телефона, взе напосоки един пакет с готова храна от хладилника и го пъхна в микровълновата печка. С удоволствие би се присъединил към Крис и Макдоналд, които бяха сред най-близките му приятели, а и сигурно нямаше да устои на изкушението, ако там беше и бащата на Крис, местният хирург, за нещастие тази вечер го бяха повикали за спешен случай. Но двамата и без това твърде рядко оставаха сами. Макдоналд и Джони трябваше да охраняват близо четиристотин колонисти и почти нямаха възможност да разполагат с времето си.

Освен това, помисли си с горчивина той, още една вечер в компанията на чаровната Крис и току виж ми се прищяло да я открадна от Макдоналд. Нямаше никакво желание да си създава подобни неприятности. Прекалено много ценеше приятелството му, за да го излага на рискове.