Кобра

— Благодаря. — Джони погледна към Крис, все още твърдо решен да изпълни обещанието си за ваканцията. Но очите й бяха уплашени и тя побърза да кимне, в знак, че е съгласна. — Добре, ще се опитам да прескоча. А ти събирай всички сведения за убити леопарди — трябва колкото се може по-скоро да узнаем кой е тайнственият извършител.

— Разбрано, сър.

— Дочуване. И лека нощ. — Джони прекъсна връзката и отново изключи телефона. Тъкмо се канеше да започне с извиненията, когато Крис го изпревари.

— Гуен и Кали възнамеряват да посетят Палийн — рече тихо тя. — Ако в района наистина се навърта нещо опасно… — тя потрепери. — Дали да не ги върна в Ранкин утре сутринта?

Джони въздъхна.

— Да, най-добре. Никой не знае колко ще продължи съвещанието. Макар че, ако зависеше от мен, щях да прекратя едноседмичната ориентировъчна обиколка на Кали и още утре да го изпратя с патрулите в Палийн. Може би ще е най-добре, ако вземеш Гуен, а Кали остане тук.

— А защо да не дойда с вас? — тя вдигна ръка, предугадила възраженията му. — Да, зная. Опасността е твърде голяма. А и службата изисква от теб да рискуваш живота си за мен. И никой не го интересува, че вече си човек на възраст.

— Много мило — усмихна се той. — Щом смяташ, че един тридесет и девет годишен мъж е вече на възраст.

— Добре, добре… защо не дойдеш в леглото, за да ми докажеш, че все още си млад?

По-късно, когато лежаха изтощени един до друг, мислите на Джони неусетно се върнаха назад, към Адирондак. Дори там, хората, които бяха привързани към него, винаги започваха да се държат някак странно, когато се появеше опасност и те усещаха, че може би го виждат за последен път. А ето, че сега Крис се държеше по същия начин… и наистина, никой не знаеше какво може да ги дебне отвън, из пущинаците. Вярно, по време на войната се бе изправял срещу неимоверно по-големи опасности.

Но сънят, който го споходи през тази нощ, беше изпълнен със страховити видения, съсредоточени около някакво грамадно създание, което се движеше в мъгла и мачкаше под себе си с еднаква лекота леопарди и кобри.

Седнал от дясната страна на генерал-губернатора Жу, комисарят Ванис Д’арл на пръв поглед можеше да мине за най-обикновен гражданин на Авентини. Приблизително на средна възраст, добре сложен, с късо подстригана черна коса, той не издаваше с нищо огромната власт, която съсредоточаваше. Ако се съдеше по името му, неговата родна планета бе Асгард — същата, от която бе дошъл и провалилият се бунтовник Симон Л’ест. Имаше твърдо и непреклонно изражение на човек, който не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Някъде на заден план присъстваше и на пръв поглед неуловима тревога.

Колкото и странно да беше, Жу се оказа доста кратък във встъпителната си реч. Само след няколко изречения той даде думата на комисаря.

— Благодаря ви, генерал-губернатор Жу — кимна Д’арл и се надигна от мястото си. Говореше с едва доловим асгардски акцент. — Първо, бих желал да ви поздравя от името на Централния комитет за успешното развитие на нашата нова колония. Само за петнадесет години вие успяхте да създадете солидно предмостие тук, на Авентини и вече сте готови да отправите поглед към следващите две планети — Целиан и Палатин. От нас ще получите необходимите средства, за да го извършите, а желание, както сам виждам, не ви липсва. Комитетът следеше непрестанно и внимателно развитието на колонията и с течение на времето стигна до извода, че един от най-съществените ограничаващи фактори е постоянният недостиг на кобри.

Джони неволно затаи дъх. Д’арл плъзна поглед по лицата на присъстващите и очите им се срещнаха.

— Още от самото начало — продължаваше комисарят, — в докладите си вие ни обърнахте внимание върху този факт и Комитетът правеше всичко възможно, за да удовлетвори тези изисквания. През последните десет години прехвърлихме на Авентини почти всички кобри, с които разполага Доминионът и сега в армията има не повече от две пълни подразделения. Очевидно подобна диспропорция в разпределението на силите не може да продължава до безкрай и затова Комитетът излезе със следващото решение.

Почва се, помисли си Джони. Най-сетне през Коридора ще тръгне постоянен поток от кобри, може би завинаги.

Но дори той се оказа неподготвен за следващите думи на Д’арл.

— Тъй като процесът на подготовка, екипиране и изпращане на кобрите през Коридора е доста сложен и продължителен, решихме да прехвърлим цялата операция на Авентини.

Джони го погледна втрещено. Не! — готов бе да извика той, но думата така и не напусна вцепенените му устни. Въпреки това Д’арл забеляза реакцията му и продължи, без да откъсва очи от лицето му.