Кобра

— От записите, които прегледах, останах с впечатление, че гаунтите хич не си падат по тичането — вметна Халоран.

Джони кимна. На ръст колкото земните слонове, целите покрити с хитинови плочи, гаунтите бяха като истинско олицетворение на живи танкове.

— Най-много да се понесат в изпълнен с достойнство тръс — обърна се той към Халоран. — Ако това нещо е успяло да изплаши някоя гаунта до такава степен, че да побегне, здравата сме го закъсали. Откарай ни на мястото, Найлс, искам да го огледам внимателно. Предполагам, че не си имал достатъчно време за това.

— Не — поклати глава Кайър. — Смятах, че по-важното е незабавно да подам сигнал за тревога… и да не оставям Палийн беззащитен.

Джони кимна мрачно. Кайър несъмнено бе избрал най-рационалния начин на действие, въпреки че други биха оценили поведението му като проява на страх. Може би по-късно Кайър щеше да получи възможност да оправдае действията си.

Оставиха колата в покрайнините на едно съвсем малко селище, зад което започваше гъста гора и продължиха навътре пеша. Стотина метра по-нататък гората свърши и пред тях се ширна просторно поле, сред което се виждаха отделни превити дървета. Джони се огледа, чувствайки се далеч по-уязвим, отколкото докато се прокрадваха през гората.

— Сега накъде? — попита той, като неволно сниши глас.

— Уф… натам, струва ми се. Съвсем близо е…

— Шшшшт! — прекъсна ги неочаквано Халоран. И тримата застинаха и във възцарилата се тишина Джони долови с помощта на слухоусилвателите слабо шумолене на трева и тихо приглушено сумтене. Той обърна глава в посоката, от която идваше шумът и забеляза огромна, зеленикава купчина с размерите на средноголям хълм. Кайър също гледаше натам. Той улови погледа на Джони и му даде окуражителен знак с ръка. Джони кимна, махна на Халоран да заеме позиция на фланга и вдигна ръце, готов да открие стрелба с лазерите. Халоран последва примера му… и Кайър скочи.

Двадесетметровият разузнавателен скок се смяташе за твърде опасен по време на война, тъй като кобрата се оказваше в незавидното положение на запратен в пространството предмет, без възможност да променя местоположението си. На Авентини, където нямаше дебнещи в засада трофти, прибягваха доста често до него.

— Гаунта — обяви Кайър, след като се приземи недалеч от тях и сервомоторите поеха сблъсъка със земята. — Изглежда е болна…

Така и не успя да довърши. Зеленикавият хълм неочаквано се раздвижи, завъртя се и се понесе през полето към тях.

— Разпръсни се! — извика Джони, смени рязко посоката и се втурна към един храст наблизо. Никога не би предположил, че гаунтата е в състояние да развие подобна скорост…

Зеленият хълм се люшна и продължи така, че да му пресече пътя.

Джони ускори крачка, вдигна ръце и отправи няколко кратки откоса към главата на чудовището. Из тревата премигнаха други светлинки — другарите му също бяха открили огън, но гаунтата изглежда не обръщаше никакво внимание на досадниците. Джони започна да си дава сметка, че дървото, което бе избрал, едва ли ще е пречка за чудовището, но после му хрумна мисълта, че ако гаунтата се удари в дебелото стъбло, може би ще остане зашеметена поне за известно време. Той се огледа, изчака тревопасното чудовище да го доближи и в последния миг отскочи внезапно встрани, към кипарисоподобните храсти…

Дървото зад него се разтърси от смразяващ удар, ехото от който отекна надалеч.

Програмираните рефлекси включваха и умението за извъртане тялото във въздуха, също като при котките, но Джони беше твърде близо до земята, за да го осъществи навреме. Вместо това се приземи доста несръчно на един крак, претърколи се и си удари болезнено гърдите, при това с такава сила, че дъхът му секна.

В продължение на няколко секунди седя неподвижно, опитвайки се да прогони искрите, които мигаха пред погледа му. Докато се съвземе от сблъсъка, гаунтата се бе ориентирала и се готвеше за нова атака. Някъде зад Джони бликна ослепителен лъч от бронебоен лазер, който удари чудовището право в муцуната. Този път гаунтата изглежда почувства нещо, защото нададе яростен рев. Но въпреки това продължи да напредва. Джони се надигна, олюлявайки се, на крака и си мое болезнено дъх. Все още беше твърде замаян, за да се раздвижи, разчиташе нанокомпютърът да забележи опасността и да вземе необходимите мерки, за да го измъкне…

И изведнъж тялото му полетя встрани, успоредно на земята. Когато се изправи, Халоран и Кайър вече бяха преминали в атака.