Кобра

Паркиран в единия край на просторния космодрум на Капитолия, корабът на комисар Д’арл определено привличаше вниманието на зяпачите — макар да беше близо два пъти по-малък от големите транспортни звездолети, той все пак надвишаваше на ръст първенеца на Авентини „Капка роса“. Беше заобиколен на около петдесет метра със сигнална бариера и веднага щом Джони прекоси тази граница, една от бойниците върху предната стена на звездолета се завъртя към него. Двамата морски пехотинци на входа не помръднаха, но докато крачеше към тях, дулата на автоматите им бяха насочени към гърдите му.

— Синдикал Джони Моро на посещение при комисаря Д’арл — уведоми ги той.

— Имате ли назначена среща, сър? — попита един от часовоите. На ръст беше два пъти по-едър от Джони, вероятно носеше екзоскелет под комбинезона.

— Ще ми бъде назначена — каза Джони. — Само му кажете, че съм тук.

Морските пехотинци се спогледаха.

— Комисарят е доста зает човек, сър, още повече, че утре отпътуваме и…

— Кажете му, ме съм тук — повтори Джони.

Часовоят прехапа устни и активира миниатюрния микрофон, разположен на вътрешната стена на бузата му. Разговорът беше съвсем кратък и неуловим за човешкото ухо, но след малко часовоят кимна.

— Комисарят ви очаква, синдикал — съобщи той. — Ескортът ще бъде тук след минута.

Джони кимна на свой ред и търпеливо зачака. Не беше особено изненадан, когато забеляза кой предвожда ескорта.

— Джони — посрещна го радостно Джейми. Усмивката му беше сърдечна и малко напрегната. — Комисарят Д’арл те очаква в кабинета си. Последвай ме…

Пресякоха облицованото с кирилиум преддверие и отново минаха между двама часовои.

— Надявах се да те видя поне още веднъж преди да отлетим — заговори Джейми, когато навлязоха в лабиринта от коридори. — Но от твоята служба отговориха, че си във ваканция и не могат да те открият.

— Крис каза, че няма да ме даде на никого поне няколко седмици — обясни Джони. — Докато преглътнем горчивия хап, който ни натика твоят комисар.

Джейми го погледна през рамо.

— И… преглътна ли го?

— От покушение ли се опасяваш? — Джони поклати глава. — Не. Искам само да разбера защо постъпи така. Поне това ми дължи.

За трети път коридорът беше преграден от двойка морски пехотинци — този път те охраняваха една масивна стоманена врата. Джейми премина между тях, докосна с длан ключалката и вратата безшумно се плъзна встрани.

— Синдикал Моро — посрещна го Д’арл и се изправи зад бюрото, което доминираше в иначе просторния кабинет. Моля, седнете — той посочи креслото отпред.

Джони се подчини, а брат му се настани на второто кресло, почти на равно разстояние между двамата.

— Надявах се, че ще наминете да се видим, преди заминаване — заговори пръв Д’арл. — Това е последната ни възможност да разговаряме откровено — ако мога така да се изразя, — преди пищното изпращане, което, както научих, ни е приготвил генерал-губернаторът Жу.

— Защо, не ви ли се нрави идеята? — учуди се Джони. — А може би не обичате излишната популярност? Какво ви харесва тогава — богатството? Или възможността да подчинявате другите на властта, която ви е дадена?

Д’арл поклати глава.

— Странно, но сякаш въобще не сте разбрали за какво беше всичко, което се случи.

— Мислите ли? Но затова пък вие знаехте, че гаунтите ще побеснеят тъкмо когато вие се появявате тук с предложението да се построи нов учебен център за кобри. Още от самото начало сте знаели и за химичните промени, които претърпяват тревите по време на засушаване, ала въпреки това не промълвихте нито думичка по въпроса.

— И какво, ако ви бях казал? — попита го Д’арл. — Виновен ли съм с нещо за това?

— Разбира се, че не — отвърна иронично Джони.

— Но както сам подчертахте — продължи Д’арл, сякаш не беше забелязал прекъсването, — най-важният въпрос в случая е „защо“. Защо предложих и защо Авентини прие?

— По-точно съветът — поправи го Джони. — Защо съветът прие толкова лесно? Защото така смяташе комисарят Д’арл, нали?

Д’арл поклати глава.

— Вече ви казах, че нищо не сте разбрали. Вярно, проблемите, които създаде вашата побесняла гаунта, ни помогнаха в значителна степен, но причината за взетото решение е съвсем различна. Съгласиха се, защото по този начин се спестява значителна част от работата, която предстои да извършим.

Джони се намръщи.

— Не разбирам.

— Съвсем ясно е. Като преместиха основната тежест за по-нататъшното усвояване и развитие на Авентини върху плещите на кобрите, те отложиха поне за още десет-петнадесет години необходимостта с това да се занимава цивилното население. Всеки би приел охотно подобна възможност. Особено, ако разполага под ръка с подобно извинение, каквото поднесоха почти наготово гаунтите.

— Но това решение е кратковременно — възрази Джони. — Погледнато в перспектива…