Кобра

— Зная — прекъсна го леко раздразнено Д’арл. — Само че хората, в името на които е взето, са на друго мнение. Предложете на който и да било от тях забавления или здрава работа и мисля че знаете какво ще предпочетат. Хубаво ще е да научите този урок, ако възнамерявате да останете в политиката. — Той млъкна и сбърчи нос. — От доста време не си бях изпускал нервите пред публика. Простете ми и ако това наистина има значение, ще ви призная, че не съм по-щастлив от вас заради взетото решение.

— И защо тогава го сторихте? — попита тихо Джони. Преди две седмици би изревал този въпрос, изпълнен с гняв и недоумение. Но сега гневът си бе отишъл, поражението беше прието и оставаше само незадоволеното любопитство.

Д’арл въздъхна.

— Заради другото „защото“. Защото, синдикал Моро, това бе единственият начин да спасим вашия свят от гибел. — Той махна с ръка към небето зад прозореца. — От близо година насам заплахата трофтите да затворят Коридора стана съвсем реална. Едно-единствено нещо все още ги спира и това е възможността да водят война на два фронта едновременно. И за да можете да се превърнете в реална сила, при един вече назряващ конфликт, ще са ви нужни кобрите.

Джони поклати глава.

— Не е толкова лесно. Не разполагаме с почти никакъв флот — каква заплаха можем да бъдем тогава? И какво им пречи да нанесат някой светкавичен удар, с което да ни изтрият от лицето на планетата?

— Няма да го сторят. И аз се опасявах от същото в началото, но колкото повече изучавах събраните сведения за психологията на противника, толкова повече се убеждавах, че масовите поражения не спадат към тяхната тактика за водене на война. Не, по-скоро ще предпочетат стратегията на постепенна окупация, както постъпиха на Адирондак и Силвърн.

— И все пак, това съвсем не значи, че ще са ви необходими нови кобри — настояваше Джони, макар позагубил от първоначалния си ентусиазъм. — Какво ви пречи още сега да подготвите достатъчно добре въоръжена и обучена армия? Не разбирате ли, че този начин е по-безболезнен?

Д’арл се усмихна натъжено.

— Трофтите не се боят от нашите наземни сили, Джони. Страхуват се единствено от кобрите.

Джони го погледна втрещено. Отвори уста да възрази, но сетне се отказа и махна с ръка. Д’арл кимна.

— Сега вече разбираш защо беше необходимо всичко това. Авентини наистина няма кой знае какви шансове в предстоящата война, но докато вие сте тук, остава поне надеждата.

— Значи Доминионът възнамерява да ни остави да се справяме сами — без да предприеме каквито и да било наказателни мерки?

Д’арл се усмихна отново.

— Виждам, че започваш да разбираш механизмите на политиката. Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби.

— Макар тези „дребни загуби“ да сме ние? — попита тихо Джони. — И тъй като сме малцинство, остава само да търпим и да слушаме.

— Джони, става дума тъкмо за вашата безопасност — намеси се неочаквано Джейми. — Вярно, ще ви струва скъпо, но всичко на този свят се заплаща.

— Зная го. — Джони се изправи. — Готов съм да се съглася и с това, че Комитетът наистина е взел проблемите ни присърце. Не съм длъжен само че да харесвам решението, което ни налагате, нито пък начина, по който го направихте. Вие скрихте от нас изключително важна информация за поведението и особеностите на местната флора и фауна, информация, заради която някои можеха да загинат. Ако зависеше от мен, щях незабавно да запозная обществото с тези факти. Сега обаче, ще трябва да го оставя да тежи на съвестта ви. Ако въобще имате такава.

— Джони… — поде ядосано Джейми.

— Не, всичко е наред — спря го Д’арл. — Един честен и откровен противник е по-ценен от дузина съюзници. Сбогом, синдикал Моро.

Джони хладно кимна и обърна гръб на комисаря. Вратата се плъзна и той излезе в коридора, разчитайки да намери обратния път по памет. Замислен над приключилия разговор, той не беше забелязал следващия го отзад Джейми, докато брат му не заговори.

— Джони, съжалявам, че свърши така. Толкова ми се искаше да се разберете.

— О, разбирам го напълно — отвърна Джони. — Зная, че като всеки политик, трябва да мести хората като фигурки по шахматна дъска.

— Сега вече и ти си в политиката — припомни му Джейми, докато го водеше по коридорите. — Съвсем скоро може да попаднеш в подобна ситуация. Дано успееш да се справиш по-добре от нас.

Раздялата се състоя навън — размениха по няколко хладни, любезни думи, каквито Джони никога не би предполагал, че ще каже на брат си — и само след няколко минути той се качи в глайдера.

Но не подкара веднага. Остана да седи зад волана, загледан в стройния кораб, докато в главата му непрестанно звучаха последните реплики от раздялата с Джейми. Не беше ли сгрешил в реакцията си, само защото изгуби едно малко политическо сражение? Вярно, нямаше навика да губи. Дали пък загрижеността му за съдбата на Авентини не произхождаше от наранено самолюбие?

Не. И друг път бе понасял поражения, на Хърайзън, веднага след войната или пък когато се изправи срещу Чалинор. Чувството не му беше непознато… нито пък болката неизлечима. За всичко имаше лек.