Кобрата

Една от причините, поради които дон Диего Естебан бе дал на почтеното общество честта да е негов основен европейски колега, бяха особените му характеристики, сред които потайността и безпощадната жестокост при налагане на ред. Именно благодарение на тези специални взаимоотношения обществото бе станало най-големият вносител и дистрибутор на континента.

Като се изключеше пристанището на Джоя, което ндрангета смяташе едва ли не за своя собственост голяма част от доставките идваха по суша с автоколоните от Западна Африка през пустините до север, ноафриканския бряг срещу южното крайбрежие на Европа и от галисийците. На Калзадо бе обяснено, че и двата канала са силно засегнати, и му бе дадено много ясно да разбере, че калабрийците очакват колумбийците да направят нещо по въпроса.

Хорхе Калзадо се бе срещнал с единствените донове в Европа, осмеляващи се да разговарят с главата на Хермандад като с равен. Той се прибра в хотела си и също като по-старшия си колега Ларго очакваше с нетърпение да се завърне в Колумбия.

Полковник Дос Сантос рядко канеше на обяд журналисти, та дори да бяха главни редактори. В крайна сметка именно редакторите бяха онези с дебелите портфейли. Но сметката за обяда обикновено се озовава в ръцете на онзи, който очаква услугата. Този път това бе началникът на разузнаването към Полисия Худисиал. Нищо че го правеше за приятел.

Полковник Дос Сантос имаше добри работни отношения с ръководителите на американското УБН и английската АТОП в града. Сътрудничеството — станало много по-леко при управлението на президента Алваро Урибе — носеше дивиденти на всички. Макар Кобрата да бе запазил за себе си привилегията да борави със списъка на „плъховете“ — в крайна сметка той не засягаше пряко Колумбия, — имаше други находки, открити от камерите на вечно кръжащия в небето „Мишел“, които се бяха оказали адски полезни. Но тази услуга бе за английската АТОП.

— Историята е добра — настоя полицаят, сякаш редакторът на „Ел Еспектадор“ не бе способен да различи добрата история, когато му попадне. Редакторът отпи от виното си и погледна листа с новината, която му беше предложена. Като журналист той имаше своите съмнения, но като редактор ясно виждаше ответна услуга, ако помогне.

Самата новина се отнасяше до полицейска операция в Англия, проведена срещу стар склад, където била открита партида новодоставен кокаин. Да, количеството бе голямо — цял тон, — но напоследък подобни прехващания бяха зачестили и постепенно бяха станали прекалено „ежедневни“, за да правят новините. А и всички толкова си приличаха. Балираните пакети, широко усмихнатите митничари, навъсените арестувани в белезници. Какво правеше по-добра новината от Есекс, да не говорим, че самото име не му говореше нищо? Полковник Дос Сантос знаеше, но не смееше да каже.

— В този град има един определен сенатор — прошепна полицаят, — който често посещава един дискретен… да го наречем дом на удоволствието.

Редакторът се бе надявал на нещо в замяна, но това просто бе нелепо.

— Сенаторите обичат момичетата — възрази той. — Кажи ми сега, че слънцето изгрява на изток.

— Кой спомена „момичета“? — попита Дос Сантос.

Редакторът с наслаждение пое въздух през носа.

Това вече миришеше на по-сериозна компенсация.

— Добре, историята на твоя гринго излиза утре на втора страница.

— На първа — настоя полицаят.

— Благодаря за обяда. Бях забравил колко е приятно да не плащам сметката.

Редакторът знаеше, че неговият приятел крие нещо, но не можеше да си представи какво би могло да е то. Снимката и надписът под нея идваха от голяма лондонска агенция. Тя показваше млад бандит на име Кокър, застанал до купчина бали с кокаин, една от които бе разкъсана така, че хартиената опаковка се виждаше. И какво? Но все пак снимката излезе следващия ден на първа страница.

Емилио Санчес не си купуваше „Ел Еспектадор“, а и по принцип прекарваше по-голямата част от времето си в джунглата — занимаваше се с рафиниране в различните си лаборатории и опаковане за транспорт. Но два дни след публикацията, на връщане от Венесуела, мина с колата си покрай стойка с вестници. Картелът беше изградил големи лаборатории във Венесуела, защото лошите отношения между Колумбия и превърнатата във феодално имение на Уго Чавес държава бяха най-добрата протекция срещу вниманието на полковник Дос Сантос и неговата полиция.

Санчес каза на шофьора да спре край малък хотел в граничния град Кукута, за да ползва тоалетната и да изпие едно кафе. Във фоайето имаше стойка с вече остарелия брой на „Ел Еспектадор“. Нещо в снимката го накара да се закове на място. Купи единствения останал брой и не престана да е угрижен по целия път до анонимния си дом в родния си Меделин.