Кобрата

След като пристигнеше по въздух или по море през Атлантика, кокаинът поемаше на север по стотици различни пътища, като се използваха разнообразни хитрости. Някои го прекарваха с рибарски лодки нагоре покрай мароканското крайбрежие и после следваха стария път на канабиса. В други случаи товарът се прехвърляше със самолет през Сахара до северноафриканското крайбрежие и оттам стигаше с малки морски съдове до испанската мафия на другата страна на Херкулесовите стълбове или попадаше в ръцете на калабрийската ндрангета, чакаща в пристанището на Джоя.

А понякога товарът потегляше по най-изтощителния начин — с керван през Сахара от юг на север. Особен интерес представляваше либийската авиокомпания „Африкия“, свързваща дванайсет големи западноафрикански града с Триполи от другата страна на Средиземно море точно срещу Европа.

— Когато става дума за транспорт на север, към Европа — отбеляза Кемп, — не можем да правим сериозно разграничаване. Но за получаване на стоката след прекосяване на Атлантика Гвинея-Бисау е с едни гърди пред останалите.

— Дали да не се поразходя дотам да разгледам — замислено каза Декстър.

— Ако се решиш да го направиш — предупреди го канадецът, — бъди много предпазлив. Използвай добър претекст. И няма да е излишно да те съпровожда някой по-внушителен. Разбира се, най-добрата маскировка би била да е чернокож. Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Не и от тази страна на Гьола.

Кемп надраска на една салфетка име и номер.

— Изпробвай го в Лондон. Мой приятел. Работи за АТОП. И късмет… Ще ти трябва.

До този момент Кал Декстър не беше чувал за британската Агенция за тежка и организирана престъпност, но му предстоеше да научи за нея.

Поради старите си колониални връзки португалската авиокомпания TAP беше единственият удобен превозвач. С виза с джоба, ваксиниран и инжектиран срещу всичко описано в учебниците по тропическа медицина, и най-сетне с акредитация от „Бърд Лайф Интернешънал“, представяща го за изтъкнат орнитолог, специализирал в изучаването на блатните и водоплаващи птици, зимуващи в Западна Африка, седмица по-късно „д-р“ Калвин Декстър излетя от Лисабон с нощен полет на TAP до Гвинея-Бисау.

Два реда седалки зад него седяха двама ефрейтори от британския парашутен полк. Междувременно му се бе изяснило, че АТОП обединява почти всички агенции, имащи някакво отношение към едрата престъпност и антитероризма. В социалната мрежа от познати на приятеля на Уолтър Кемп беше старши по ранг военен, прекарал по-голямата част от кариерата си в Трети батальон на полка — Трети пара. Именно той бе намерил Джери и Бил, базирани в щаба в Колчестър. Те на свой ред бяха дали съгласието си да участват.

Само че вече не бяха Джери и Бил. Сега бяха Кваме и Кофи. В паспортите им недвусмислено пишеше, че са ганайци, а имаха и допълнителни документи, в които се твърдеше, че работят в „Бърд Лайф Интернешънал“ в Акра. В действителност, разбира се, бяха толкова британци, колкото е и Уиндзърския дворец, но родителите им бяха емигрирали от Гранада. Ако някой не започнеше да ги разпитва на туй, ивей или ашанти, щяха да бъдат приети за местни. Не говореха и креолски или португалски, но определено изглеждаха като африканци.

Самолетът на TAP кацна на пистата в Бисау посред нощ. Повечето пасажери продължаваха за Сао Томе и Принсипи, така че само шепа хора подминаха залата за транзитни пътници в посока на паспортния контрол. Декстър вървеше най-отпред.

Паспортният служител сканира съвестно всяка страница на новия канадски паспорт, разгледа ганайската виза, ловко прибра банкнотата от двайсет евро и му кимна, че може да минава. Декстър махна към двамата си спътници и каза:

— Avec moi. — И допълни: — Con migo.

Френският не е португалски, испанският също, но смисълът беше пределно ясен. Освен това Декстър излъчваше добронамереност. Дружелюбността обикновено върши работа. Към тях се приближи по-старши служител и попита:

— Qu'est que vous faites en Guinee?

Декстър — престори се, че въпросът му доставя неимоверно удоволствие — бръкна в чантата, която носеше през рамо, и извади наръч брошури, изобразяващи чапли и какви ли не други представители на безбройните водоплаващи птици, зимуващи в огромните блата и водни площи на Гвинея-Бисау. Погледът на служителя се замъгли от скука и той им махна да си вървят.

Отвън нямаше таксита. Но имаше камион с шофьор, а банкнотата от 50 евро тук явно много се уважаваше.

— Хотел „Малайка“? — с надежда попита Декстър.

Шофьорът кимна.

Когато наближиха града, Декстър забеляза, че над него цари непрогледен мрак. Виждаха се само няколко светли точки. Комендантски час? Не — просто нямаше електричество. Само сградите със самостоятелни генератори можеха да се радват на светлина и електроенергия по всяко време. За щастие „Малайка“ бе сред тях. Тримата се регистрираха и легнаха да поспят през остатъка от нощта. А преди изгрев-слънце някой застреля президента.