Кобрата

Освен всичко това Декстър нае усамотено бунгало срещу спортния стадион, построен неотдавна от китайците, които методично реколонизираха африканската шир, и той и двамата му помощници се изнесоха от хотела в новата си резиденция.

По пътя към нея ги засече джип „Ранглър“ — профуча пред тях на едно кръстовище. През изтеклите два дни Декстър бе научил, че тук няма такова нещо като пътна полиция, а светофарите рядко работят.

Двете коли се разминаха на сантиметри. Пътникът на предната седалка в джипа изгледа Декстър отблизо през слънчевите си очила. Подобно на шофьора си той не бе нито африканец, нито европеец — мургав и чернокос, с хваната на опашка коса и кичозна златна верига на шията. Колумбиец.

Над кабината на джипа имаше хромирана рамка, върху която бяха монтирани четири мощни прожектора. Декстър знаеше защо. В много случаи кокаинът се пренасяше по море, без да стига до жалкото пристанище на Бисау: балите се прехвърляха в протоците между мангровите острови.

Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в „буша“. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището — празни и „чисти“.

Нощното кацане бе по-безопасно, но понеже никоя от тези писти в джунглата нямаше електрическа инсталация, нямаше и ориентиращи светлини. Затова посрещащата група от 4–5 пикапа и джипа включваше прожекторите над кабините си и осигуряваше ярко осветена пътека за кацане през няколкото критично важни минути.

Работата върху двата зърновоза в убийствената среда на корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, беше в разгара си. Ръководителят на всичко, канадецът от шотландски произход Дънкан Макгрегър, бе прекарал живота си в подобни места из тропиците, в резултат на което имаше кожа с цвета на летална жълтеница и очи, подхождащи на външния му вид. Ако блатната треска не го вкараше в гроба, един ден щеше да го направи уискито.

Кобрата обичаше да наема пенсионирани експерти. Такива хора имаха по четиридесет години трудов стаж, нямаха семейни връзки и не се нуждаеха отчаяно от пари. Макгрегър знаеше какво се иска от него, но не и защо. Но при парите, които му се плащаха, нямаше никакво намерение да тъне в догадки и определено не смяташе да пита.

Заварчиците и шлосерите бяха местни, монтажниците бяха докарани от Сингапур и Макрегър ги познаваше добре. Беше ги настанил в няколко наети каравани, защото знаеше, че никога не биха влезли в копторите на местните.

Беше получил инструкции външният облик на корабите да остане непроменен. Реконструирането трябваше да обхване само необятните трюмове. Най-отпред трябваше да има карцер за затворниците, но той не знаеше тази подробност. Пак тук бяха нужни още койки, тоалетни, камбуз, душкабини и каюткомпания с климатици и дори телевизор.

По-назад идваше друга зона за обитаване — подобна, но по-луксозна. Един ден тук щяха да се нанесат или британските командоси от СВМС, или американските „тюлени“.

Третият трюм трябваше да е по-малък за сметка на съседното помещение. Стоманената вътрешна преграда между трюмове три и четири трябваше да се изреже и премести. На това място трябваше да има окомплектована с всичко работилница с общо предназначение. Предпоследният трюм, опрян в кърмовата надстройка, оставаше празен. В него щяха да се скрият изключително бързите атакуващи НБЛ, задвижвани от грамадни двигатели. Над този трюм трябваше да се монтира единственият мачтов кран.

Най-голям обем работа имаше по най-големия трюм. На дъното му се монтираше стоманена плоча, която трябваше да се издига вертикално с четири хидравлични крика — по един във всеки ъгъл, — докато не се изравни с палубата горе. Това щеше да изнесе на открито обекта, фиксиран към плочата. Всъщност този обект щеше да е атакуващият хеликоптер на бойната група.

През цялата зима под все така изпепеляващото карнатаканско слънце оксижените съскаха, дрелките пробиваха, металът оглушително дрънчеше и малко по малко двата безобидни зърновоза се превръщаха в два смъртоносни плаващи капана. Далеч оттук имената на корабите бяха сменени с други при прехвърлянето на собствеността на невидима компания, управлявана от сингапурската „Тейм“. Малко преди приключване на реконструкцията тези имена щяха да се появят на кърмите, екипажите щяха да се качат на борда и корабите щяха да отплават по предназначение — каквото и да бе то — на другия край на света.