Кобрата

Досън изобщо не искаше да дава „детето“ под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.

Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група „Бук“-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.

Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джи пи ес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън — британска собственост в средата на нищото.

Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.

Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.

Всъщност причините бяха три.

Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския „Буканиър“, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.

Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.

Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше „детенцето“ си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.

Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище „Барахас“, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.

Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.

Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите „клиенти“ са толкова много, че има смисъл да научи испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:

— Ето го.

Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.

Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до „Плаза де лае Кортес“. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър — той вече се бе регистрирал в хотела — пристигна първи.

Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети „назаем“ от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?

Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във „Вия Реал“, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.

Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.

Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.