Кобрата

Небето притъмняваше. ЕР-3 над тях продължаваше да съобщава, че морето е чисто. „Литъл Бърд“ излетя, обиколи като разгневена оса и кацна на „Чесапийк“. Двата винта спряха и бордовият кран вдигна малкия хеликоптер и го спусна в определения за него трюм. Капаците на трюма плавно се плъзнаха по релсите си върху отвора, а уплътненията го запечатаха срещу дъжд и пръски от вълните.

Двата кораба се разделиха и корабът майка се скри в спускащия се здрач. На мостика му някакъв шегобиец примигна съобщение с лампа „Алдис“ — технология отпреди век. Но капитанът на мостика на „Чесапийк“ го разчете без затруднение: „На добър път“.

През нощта „Чесапийк“ се промуши между островите в зоната си за патрулиране, а именно Карибския басейн и Мексиканския залив. Ако някой бе полюбопитствал в интернет, щеше да научи, че това си е най-нормален зърновоз, превозващ пшеница от залива на Сейнт Лорънс за гладните гърла за Южна Америка.

Под палубата „тюлените“ чистеха и проверяваха оръжието си, инженерите привеждаха лодките и хеликоптера в бойна готовност, готвачите скалъпваха нещо за ядене и междувременно зареждаха хладилниците с припаси, а радистите настройваха за денонощно подслушване честотата на секретния шифрован канал за връзка с неугледния склад в Анакостия, Вашингтон.

Повикването, което им бе казано да очакват, можеше да дойде след десет седмици, десет дни или десет минути. Но когато дойдеше, те трябваше да са готови за битка.

„Санта Клара“ е луксозно място за живот в историческия център на Картахена и е резултат от превръщането в хотел на женски манастир на стотици години. Пълните подробности за него бяха препратени на Кал Декстър от агента на АТОП, който живееше под прикритие като преподавател в школата за флотски кадети. Декстър бе огледал строителния план и бе настоял за един конкретен апартамент.

Регистрира се като г-н Смит по обед в уречената неделя. Съзнавайки отлично, че петима яки като канари гангстери седят край маса във вътрешния двор, без да са си поръчали нищо за пиене и дори без да се преструват, че четат историческите бележки по табелите на стените във фоайето, той обядва леко в атриума под дърветата. Докато се хранеше, изпод листата изпърха тукан, настани се на отсрещния стол и го загледа.

— Приятелю, подозирам, че си в много по-голяма безопасност тук от мен — прошепна му г-н Смит. После приключи с обяда, подписа чек на номера на стаята и взе асансьора до най-горния етаж. Всичко това целеше да демонстрира, че е дошъл и е сам.

Деверо, в рядка проява на загриженост, му бе предложил да вземе подкрепление под формата на вече „осиновените“ от него зелени барети от Форт Кларк. Той отказа.

— Колкото и да са добри — обясни Декстър, — те не са невидими, а ако Карденас види нещо, което не му хареса, няма да се покаже. Ще си помисли, че сме отишли да го ликвидираме или да го отвлечем.

Слезе от асансьора на петия и последен етаж и тръгна по отворения от едната страна коридор към апартамента си. Знаеше, че е спазил съвета на Сун Дзъ: винаги оставяй да те подценят.

Стигна до стаята си и видя по-нататък в коридора мъж с кофа и бърсалка за под. Не беше много хитро. В Картахена подовете ги миеха жени. Влезе в стаята си. Знаеше какво ще намери в нея. Беше видял снимки на интериора. Голяма стая с климатик, теракотен под, мебелировка от тъмен дъб, широка двукрила врата, извеждаща на терасата. Минаваше три и половина.

Той спря климатика, дръпна завесите, отвори стъклената врата и излезе на балкона. Над всичко се простираше чистата синева на колумбийския летен ден. Зад главата му и само метър по-нагоре имаше улук, а над него охреночервен керемиден покрив. Напред и пет етажа надолу блещукаше плувен басейн. Ако опиташе скок „лястовица“, можеше и да стигне до плиткия край на басейна, но по-вероятно щеше да свърши на каменните плочи на пътеката. Но нямаше такова намерение.

Върна се в стаята и премести креслото така, че от едната му страна оставаше отворената балконска врата, а в другата посока имаше ясна видимост към вратата на стаята. Поседя, после стана, мина през стаята, отвори вратата, която като всички хотелски врати беше на автомат и можеше да се самозатваря, остави я открехната един сантиметър и се върна на мястото си. Зачака, без да отделя поглед от вратата. В четири часа някой я бутна навътре. В отвора, със силует, очертан на фона на синьото небе навън, стоеше Роберто Карденас, гангстер от кариерата и убиец на много хора.

— Сеньор Карденас, заповядайте… Разполагайте се.

Бащата на задържаната в нюйоркски затвор млада жена направи крачка напред. Вратата зад него се затвори и резето на бронзовата ключалка щракна. Сега, за да бъде отворена отвън, беше необходима пластмасова карта с правилен код или таран за разбиване.

Карденас приличаше на боен танк с крака. Беше набит и широкоплещест и излъчваше усещане за непреместваемост. Може и да беше прехвърлил 50-те, но представляваше планина от мускули с лице на жаден за кръв ацтекски бог.