Кобрата

Хулио Лyc бе арестуван пред входа на банката, а братята Гузман и главният им банкер — вътре. Разполагащият със съдебна заповед екип на УДИКО конфискува всички счетоводни документи. Доказването на съучастие в международно пране на пари щеше да отнеме на екип от петима експерт-счетоводители месеци работа, но двата иззети куфара бяха предостатъчни за мярка за задържане. Нямаше никакъв начин да се обясни законното им предаване в ръцете на известни гангстери. И все пак нещата щяха значително да се опростят, ако някой признаеше нещо.

На път за килиите преведоха галисийците покрай отворена врата. Вътре се виждаше разстроеният Хулио Лус. Широко усмихнатият Пако Ортега му предлагаше кафе и сладки.

Един от униформените злорадо се усмихна на арестанта, когото придружаваше, и подметна:

— Ето го тоя, дето ще те вкара до живот в толедския.

В стаята колумбийският адвокат се обърна към вратата и за секунда погледна в очите озъбения гангстер. Още не беше имал време дори да протестира. Пазачът блъсна гангстера по коридора… След два дни той успя да избяга при прехвърлянето му от центъра на Мадрид до сградата на временния арест някъде из покрайнините.

Случилото се се оказа резултат от ужасен пропуск в мерките за сигурност и Ортега се извини многословно на началниците си. Разбра се, че белезниците на арестанта били лошо заключени и той всъщност бил с една свободна ръка във вана. На всичко отгоре колата не влязла в двора на ареста, а спряла на тротоара. Докато сваляли двамата на тротоара, единият се отскубнал и в суматохата успял да се измъкне.

Два дни по-късно Пако Ортега влезе в килията на Лyc и заяви, че не е успял да удължи мярката за задържане срещу него. Така че той можел да си върви. Нещо повече, щели да го откарат до летището за сутрешния полет на „Иберия“ за Богота и да изчакат да се качи на самолета.

Хулио Лус лежа буден цяла нощ. Обмисляше положението. Нямаше жена и деца и сега беше благодарен на това. Родителите му бяха починали. Нищо не го връзваше за Богота, а дон Диего го ужасяваше.

Клюкарската мрежа в затвора се нажежи от новините за бягството на галисийския бандит и неспособността на властите да го заловят. Но никой не се съмняваше, че земляците му северозападно от Мадрид, някои от които бяха част от подземния свят, ще му дадат убежище.

Хулио Лус обмисли купчината лъжи, доловени в откъслечните думи между полицаите в коридора. И на сутринта отказа да напусне. Защитаващият го адвокат не знаеше какво да мисли. Но Лус твърдо не желаеше да си тръгва.

— Нямате избор, сеньор — каза му главен инспектор Ортега. — Както изглежда, не можем да изградим обвинение срещу вас. Адвокатът ви тук е прекалено умен за мен. Налага се да се върнете в Богота.

— Но ако си призная…?

В килията се възцари тишина. Адвокатът вдигна безпомощно ръце във въздуха и гневно напусна. Беше направил каквото бе по силите му. И бе успял. Но дори той не можеше да защити глупак. Пако Ортега заведе Лус в стая за разпити.

— А сега — почна Пако, — сега да поговорим. Но ще говорим сериозно. Това е условието да получите убежище тук.

И Лус започна да говори. Знаеше много, и то не само за „Банко Гузман“, но и за останалите. Също като Еберхарт Милк, и той не бе роден да се занимава с тези неща.

Третият удар на Жоао Мендоса бе срещу някогашен френски „Норатлас“, който просто не можеше да бъде сбъркан под лунната светлина заради двойния си опашен стабилизатор и отварящата се отзад товарна врата. И дори не беше по курс за Гвинея-Бисау.

Морето край Дакар, столицата на Сенегал, гъмжи от едра риба и привлича спортисти от цял свят. Навътре в открито море, на 50 морски мили в Атлантика, чакаше голяма лодка за спортен риболов модел „Хатерас“. Беше идеалният „параван“, защото гледката на бързия бял морски съд с балансиращи поплавъци и наклонените под ъгъл през борда при кърмата му рибарски пръти разсейва всякакви подозрения.

„Синият марлин“ се поклащаше леко в нощното вълнение и сякаш чакаше рибата да започне да кълве призори. Благодарение на удобствата на джи пи ес технологията позицията на лодката бе известна с точност до 100 метра. А екипажът й чакаше с мощни фенери в ръка, за да излъчи нагоре уговорения код, когато чуят приближаването на самолета. Само че не се приближи никакъв самолет.

„Норатлас“ — или по-точно парчетата от него — лежеше на морското дъно на 500 морски мили югозападно от това място. На разсъмване екипажът на „Синият марлин“, който изобщо не се интересуваше от риболов, спортен или какъвто и да било, пое обратно за Дакар, откъдето изпрати кодиран имейл, че не е имало среща в морето и че в тайника под машинния отсек няма никакъв тон скрит кокаин.

Септември премина в октомври и дон Диего свика извънредно заседание. Ставаше дума не за анализ, а по-скоро за аутопсия.

Двама от борда не се явиха. За ареста на Хулио Лyc в Мадрид вече се знаеше, макар не и за факта, че е минал на другата страна.