Когато боговете се смеят

— Не знам. Струва ми се — в министерството, но не съм сигурна.

Ясни очи, обградени от дълги ресници, пълнички като на дете устни, розови без червило, нежна кожа, чисто, младо лице. Разбира ли това момиче какво става сега? Разбира ли, че както седи в заведението и пие през сламка морковено-ябълков сок, тя предава родния си баща и неговия „чадър“ от милицията — някой си Сурин? Господи, колко прости са нещата понякога! Детективи си блъскат главите с месеци, с години, търсят посоки, източници на информация, правят оперативни разработки, за да надникнат поне с крайчеца на окото в чужди документи или бележници, а тук идва едно дете и всичко носи само. И разказва всичко. Освен ако цялата работа е измама… Ами ако Коротков е прав? Е, сега ще проверим.

— Женечка, имам към вас една молба, може би малко необичайна. Не я приемайте като обидна. Баща ви само в службата ли съхранява документите си?

— Не, и вкъщи също.

— И вкъщи те се намират…

— В сейфа — с готовност каза Женя. — В стаята на татко.

— И ключът…

— Аз имам ключ. Татко често ме праща от службата до вкъщи да му донеса някои документи или обратното — да ги прибера в сейфа. Искате ли да ги видите?

— Ако ми позволите.

— Разбира се.

Ясни очи, открита, дружелюбна усмивка. „Тя е или пълна глупачка, или кристално, до идиотизъм честна, или невероятна актриса“ — помисли си Игор, докато плащаше сметката.

Още с влизането в апартамента Игор попита:

— Женечка, а вие сега къде сте? Имам предвид — какво знае баща ви?

— При вас, на „Петровка“. Днес ме разпитва следовател.

— Кой ви посъветва да му кажете така?

— Никой. Сама го измислих. Така пише в книгите.

— Женечка, за в бъдеще имайте предвид, че на „Петровка“ не работят следователи, там изобщо няма следователи. Но често идват при нас, това е вярно. Затова, ако разказвате на баща си как ви е разпитвал следователят, да не вземете да кажете, че той има свой кабинет. И още нещо: можете ли сега да се обадите на баща си, за да се убедите, че той е в офиса и няма да дойде тук?

— Да, разбира се.

Женя взе телефона, набра номер.

— Татко, ще ти трябвам ли скоро? Не, още около час и половина, тук дойде един следовател… — При тези й думи Игор одобрително кимна и вдигна палец. — … Който иска да ми зададе няколко въпроса. Не, засега с мен разговаря само Игор Валентинович, а следователят дойде едва сега. Да, добре, татко, ще го направя.

Тя затвори телефона и погледна Игор въпросително.

— Правилно ли казах всичко?

— Женечка, браво на вас — напълно искрено отговори Лесников.

— Тогава да вървим в татковата стая, ще отворя сейфа.

„Колко е просто всичко, колко е лесно, просто не може да бъде“ — въртеше се в главата му, докато гледаше как Женя отваря сейфа, изважда съдържанието му и го подрежда на дивана. Пари, и то доста. Дебели пачки долари, една пачка рубли. Калъфи със скъпи украшения. Доста безформен полиетиленов плик, дори е трудно да си представи човек какво има в него. Папки с документи.

— Вие обаче сте мома с добра зестра — пошегува се Лесников и посочи кадифените кутийки. — Ваши ли са тези украшения?

Лицето на Женя за миг се затвори, сякаш се вледени.

— Това са украшенията на татковата любовница — каза тя, впрочем напълно спокойно. — Тя е омъжена и не може да държи вкъщи подаръците от татко, затова той й ги подарява, а после ги съхранява тук. Когато тя трябва да си сложи нещо, татко й го занася, после пак го скрива тук.

„Момичето ревнува — мярна се в главата на Игор, докато отваряше методично кутийка след кутийка. — Мога да си представя колко й е обидно — носи само евтини дрешки, дори ушите й не са пробити, не носи обици, а баща й пред очите й отрупва с диаманти и изумруди някаква си чужда лелка. Горката!“

Той извади миниатюрен фотоапарат и въпросително погледна Женя. Тя кимна.

— Искате да преснимате документите ли? Добре, аз ще ви помогна.

С ловкостта на опитен деловодител тя вадеше листовете от прозрачните джобове и с точни движения ги прибираше обратно. Така, с това е приключено. Май всичко е готово. Не, тук има и някакъв плик…

— А какво има в плика? — попита Лесников.

— Не знам, за пръв път го виждам. Преди няколко дни отварях сейфа и нямаше никакъв плик.

— Да погледнем ли? — лукаво се усмихна Лесников и й намигна.

Женя също му намигна и се усмихна.

— Хайде.

Тя с едно движение хвана плика за ъгълчетата и го обърна. На пода се изсипаха малки касети, изтропа видеокамера. Ха, я виж ти!

— Женечка. — Той се постара с нищо да не издаде вълнението си и да говори леко и свободно. — А сега трябва да се обадя по телефона. И моля да ме извините, но това е строго конфиденциално. Дори на вас не мога да позволя да слушате.

— Да, да, разбирам, ето го телефона, на масичката. Аз ще изляза. Искате ли да направя кафе?

— Ами баща ви? Сигурна ли сте, че няма да дойде?

— Сигурна съм. И после, дори да дойде, ще му кажа, че след разпита сте ме докарали до вкъщи и аз съм ви поканила на чаша кафе. Какво лошо има в това?

— Нищо.