Когато боговете се смеят

Светлана загърна по-плътно жалкото болнично халатче, което й бяха дали в приемната, и отиде до прозореца. Да се хвърли ли? Как ще живее, ако вече няма да е нужно да се грижи за Володя, да му угажда, да му купува храна и дрехи, да се вълнува и тревожи: как ли е той там без нея, самичък, дали не се е напил, дали не е довел вкъщи поредните скитници и алкохолици? Животът й, изпълнен с грижи и тревоги, със срам и отчаяние, с надежди и малки бързотечни радости, живот тягостен и мъчителен, но станал за няколко години обичаен, изведнъж се оказа празен и никому ненужен. За какво й е да живее, щом всичко, към което се бе стремила, рухна? Всичко е безсмислено…

Зави й се свят, притъмня й пред очите и тя бе принудена да се хване за леглото. Внимателно седна. Лекарят каза, че е получила мозъчно сътресение. Ще трябва да се лекува — първо тук, в болницата, после вкъщи. И за какво? Само да хаби лекарствата. И без това тя няма да живее.

„Ще живея — с неочаквана ярост си помисли Света. — Да, ще живея. Напук на него, напук на всички. Нека да съм лоша певица, нека от мен да не става артистка, но нали има и други професии. Вече не е нужно да го издържам, значи ще ми трябват много по-малко пари. Ще остана в своя апартамент. Сега ще направим нова програма, ще сключим с Татето нов договор, ще поработя още година-две, а после ще се заема с истинските неща. Ще уча, не в институт, разбира се, едва ли ще ме приемат там, но в някакви курсове. Ще работя като всички. Ще мисля за себе си. Ще се омъжа, ще си родя дете“.

Тя още дълго седя в края на леглото, мечтаейки как ще започне нов живот. И в най-последния момент — като лумване на светлина и надежда: „А после Володя ще излезе от затвора и ще се върне. Там, в лагера, няма да му дадат да пие, разправят, че на алкохолиците прилагали специално лечение. Ще излезе и вече няма да пие. И ние с него…“

Тя не искаше нищо да вижда и да помни. Защото знаеше, жената от милицията й каза днес, че онези гадове, които я… които са били арестувани заедно с Володя, са били съдени, и то неведнъж, значи лагерът не спасява от водката. Става само по-лошо. Но нейният Володя е друг, той е чудесен, той е единствен, той е най-любим, той не може да бъде като тези алкохолизирани животни. С него всичко ще бъде различно. Той ще се постарае. Тя ще го дочака и отново ще му бъде опора.

Не, тя няма да скача от прозореца и няма да се трови с хапчета, тя ще печели пари и ще чака Володя. Че как другояче може да бъде? Та нали той си няма никого, освен нея. И никой, освен нея няма да го чака да си дойде от затвора. Тя му е нужна и няма да го изостави. И после, сигурно няма да го чака дълго, присъдата ще бъде малка. Голяма работа, набил я и й взел портмонето! Година, най-много две. А за това… е, за това, което те направиха, тя ще мълчи, каквото и да си признават те. Тя знае със сигурност, че без нейно оплакване не могат да ги съдят за това. Какво са две години? Нищо! Тя ще го дочака и ще го посрещне.

За пръв път през цялото време на съвместното им съжителство с Павел Олга Плетньова не изпита обичайната радост, когато влезе във входа и се качи в асансьора за своя апартамент. Потънала в неприятни мисли, тя дори не забеляза, че вече е пред вратата — движеше се като автомат, като механична кукла. И се опомни едва когато разбра, че стои в антрето и подпряна на ръката на мъжа си, събува сандалите от краката си.

— Е, какво, Льолечка? — тревожно се взираше в лицето й Павел. — Защо те извика следователят?

— Роман е арестуван — съобщи му тя с безжизнен глас.

— За какво?!

— Както ми обясниха, за организиране на убийството на този изнудван Яровой. И за някакво друго убийство. И за финансови афери… Господи, Паша, толкова години бях с него, а той се оказа престъпник. Нима това е възможно?

Павел нежно я прегърна, въведе я в хола, настани я във фотьойла.

— Льолечка, скъпа моя, разбирам, това е ужасно. С какво мога да ти помогна? Искаш ли да намерим за Роман адвокат, най-добрия, най-скъпия? Искаш ли?

Тя отрицателно поклати глава.

— Няма нужда, Паша, той има приятели, които ще се погрижат за това. Съучастници. Май така се наричаха? Следователят каза, че Роман е нещо като мафиот от средна ръка, дребна риба, която големи акули са поставили да оглавява фирма, за да перат пари чрез нея. Паша, аз трябваше да го почувствам, трябваше! Той харчеше за мен толкова пари, купуваше ми скъпоценности, подаръци, разхождаше ме по целия свят, летяхме в първа класа и отсядахме в скъпи хотели в модни курорти, а той самият живееше в обикновен апартамент, караше кола без охрана, нямаше дори вила, камо ли извънградска къща. Казваше ми, че не обичал природата, предпочитал да живее в града. А когато го попитах защо не си купи голям апартамент в някоя елитна сграда, каза, че не искал да глези дъщеря си, та тя да не свикне на разкош преждевременно. Та аз знаех, че в апартамента, където се срещахме, той се среща и с други хора, казваше ми — делови контакти. Защо не в офиса? Защо не в дома си, в края на краищата? Ами че аз мога да ти приведа хиляда такива примера, но не е там работата.