Когато боговете се смеят

В приемната беше прохладно и тихо, след седем вечерта суетнята, която цареше тук денем, изглеждаше измислена или сънувана. Огромният стенен часовник показваше осем без десет. Женя търпеливо чакаше. Скоро ще се отвори облицованата с кожа врата, от нея ще излезе баща й и ще я закара вкъщи.

Женя отиде до високото колкото човешки ръст огледало. Господи, колко й беше отвратително да вижда отражението си! Грозен сив костюм с бяла блузка, ужасни старомодни обувки с тъп нос и ниски широки токове. Лицето — без грим, мижаво и неизразително. Дългата тъмна коса — сплетена в дебела плитка. И което е най-отвратителното — тия идиотски къси бели чорапки. Защо, защо трябва да изглежда така? Защо баща й я кара да се облича и сресва именно така — сякаш е на тринайсет години? Тиранин! Садист! Но тя не може нищо да направи, изцяло е зависима от него — нали той я издържа, тя няма собствени пари, за да си купува стилни модерни дрехи и да изглежда като елегантно съвременно момиче. Не може да противоречи на баща си, може само плахо да моли, като естествено получава в отговор категорични откази.

Женя не чу как зад гърба й вратата се отвори и се сепна едва когато досами ухото й прогърмя гласът на баща й:

— Какво толкова гледаш? Рано ти е да се въртиш пред огледалото.

Тя непохватно се обърна, удари бедрото си в ъгъла на масата, лицето й се изкриви от внезапната болка и пламна в алено.

— Слонче — недоволно подхвърли баща й. — Хайде, ще се прибираме.

Женя припряно грабна чантичката си и покорно го последва.

Денят тръгна зле още от сутринта. Думите, написани в обявата, лепната на вратата на входа още преди седмица, се превърнаха в пълна реалност — от понеделник спряха топлата вода.

В метрото беше станало нещо, така че влакът стоя в тунела между станциите „Семьоновская“ и „Електрозаводская“ цели двайсет и пет минути, поради което Настя беше принудена да тича с всички сили от станция „Чеховская“ до сградата на „Петровка“. Когато най-сетне влетя в кабинета си, видя, че през нощта през отвореното прозорче се е посипало безумно количество пух от тополи, който нагло се беше разположил, скупчен на огромни кълба, по всички ъгли и което беше много по-гадно — по всички повърхности. Пух плуваше в каната с вода и изпълваше чашата, от която Настя се бе надявала да пие кафе преди започването на оперативката. Тя отчаяно погледна часовника и разбра, че ако тръгне да изхвърля водата от каната и да мие чашата, определено няма да успее да пие кафе.

И като капак на всички гадости полковник Гордеев стовари върху Настя крайно неприятна новина.

— Селуянов е командирован по спешност в главното управление и днес заминава в състава на бригада за Хабаровск. Ще остане дълго там — заяви Житената питка, без да поглежда Настя. — Каменская, засега не те пускам в отпуск, няма кой да работи.

Това беше коварен удар под кръста, но не е прието да се спори с началството по такива въпроси. Така де, по график отпускът й е чак през ноември, Гордеев и без това беше направил отстъпка, като й бе разрешил да почива през юни, но не всичко беше в негова власт. Той не може да не даде Селуянов на главното управление, други двама бяха излезли в отпуск през юни по график, Виктор Алексеевич не можеше да не ги пусне — те имаха деца ученици и можеха да прекарат ваканцията с тях само през лятото. По установено в отдела правило служителите, които имаха непълнолетни деца, излизаха в отпуск през лятото поне веднъж на три години, не по-рядко. Въпросните двама имаха пълно право да почиват през юни, за последен път бяха прекарали ваканцията с децата си единият преди четири години, другият — преди три. Излизаше, че Гордеев не бе имал друг изход, освен да остави на работа Каменская.

Настя тежко въздъхна и реши да се примири с обстоятелствата, опита се да се включи в обсъждането на текущите задачи, но почти не успяваше. Все пак мозъкът й още от сутринта бе настроен на перспективата да работи още два дни, а от сряда да е волна птица, излетяла да си печели хляба навън. Тя искрено и пламенно обичаше работата си, но в момента проблемът за своевременното плащане на данъците й изглеждаше много по-важен. Ако парите не бъдат преведени на сметката на данъчната служба в определения срок, ще започнат да се трупат лихви, по една десета от процента на ден, а това въобще не е малко. Това са три процента на месец. За заможните хора може и да е нищо работа, но за тях с Чистяков всяка копейка е важна.