Kolekcionerat na tatuirovki

На Денис, Пати, Мелиса и Филип

 

Съществата, които видях, не бяха хора и никога не са били. Те бяха животни - очовечени животни - триумф на вивисекцията.

Хърбърт Уелс,

„Островът на доктор Моро“

Първа част

Изчерпаната книга

Вторник, 5 ноември

12.00

1.

Мазето.

Трябваше да слезе в мазето.

Клоуи мразеше да ходи там.

Обаче бяха свършили размери десет и дванайсет от „Рю дю Кан" - натруфения модел на цветчета, с фестониран подгъв и силно изрязано деколте - и тя трябваше да попълни бройки­те, да зареди хранилките за добитъка. Клоуи беше актриса, не специалист по продажби на модни облекла, и отскоро ра­ботеше в магазина. Затова не можеше да проумее защо през ноември, който повече прилича на януари, точно тези рокли се купуват най-много. Накрая шефката ѝ обясни, че макар ма­газинът да се намираше в алтернативния квартал Сохо в Ман­хатън, пощенските кодове на купувачите са в Джърси, Уестчестър и Лонг Айланд?

-      Круизи, Клоуи. Круизи.

-      Ааа...

Клоуи Мур отиде в задната част на магазина. Тук обзавежда­нето бе коренно противоположно на търговския салон - шикарно колкото всеки средностатистически склад. Намери правилния ключ във връзката, която висеше на китката ѝ, и отключи вратата на мазето. Светна лампите и погледна неравното стълбище.

Въздъхна и започна да слиза. Вратата бе на пружина и се затвори зад гърба ѝ. Клоуи не беше дребна жена и затова стъп­ваше внимателно. Освен това носеше фалшиви обувки „Вера Уонг“. Високите токчета и стогодишната архитектура бяха опасна комбинация.

Мазето.

Мразеше го.

Не че се притесняваше от неканени гости. Имаше само една врата - тази, през която току-що влезе. Но помещението беше плесенясало, влажно, студено... и пълно с паяжини.

Това означаваше коварни, хищни паяци.

После трябваше да използва ролка за премахване на косми, за да почисти прахта от тъмнозелената пола и черната блуза („Льо Бордо“ и „Ла Сен“).

Тя стъпи на неравния, напукан бетонен под, като мина на­ляво, за да избегне една голяма паяжина. Друга я закачи - провиснала нишка се лепна на лицето ѝ, погъделичка я. След като изпълни няколко комични танцови стъпки, за да махне прокле­тото нещо, опитвайки се да не падне, Клоуи продължи да търси роклите. След пет минути намери бройките от „Рю дю Кан“, които може да приличаха на френски и имената им да звучаха на френски, но се получаваха в кашони, надписани с големи китайски йероглифи.

Докато сваляше кутиите от рафта, Клоуи чу чегьртане.

Вцепени се. Обърна глава.

Шумът не се повтори, но тя чу друг.

Кап, кап, кап.

Някъде имаше теч.

Тя често идваше тук, колкото и да не ѝ харесваше, но ни­кога не бе чувала капане на вода. Остави фалшивите френ­ски рокли до стълбите и се обърна да провери какво става.

Стоката беше по рафтовете, но имаше и няколко кашона на пода. Евентуално наводнение би било катастрофа. И макар че се беше устремила към „Бродуей“, засега Клоуи трябваше да запази работата си в „Ше Нор“. Ако предотвратеше похабява­нето на дрехи с безумно надути цени на стойност десет хиля­ди долара, имаше голям шанс да запази постоянния приток на чекове в банката.

Тя се върна в задната част на мазето, решена на всяка цена да открие теча, като същевременно всичките ѝ сетива бяха на­щрек за атакуващи паяци.

В задната част на помещението капането се чуваше по-силно.

Тук бе още по-тъмно дори от предната част, при стълбите. Клоуи спря зад един рафт, съдържащ пратка от блузи, толкова грозни, че дори майка ѝ не би ги облякла - голяма поръчка, която Клоуи си обясняваше единствено с това, че клиентът сигурно очакваше в скоро време да бъде обран.

Кап, кап...

Тя се вгледа в мрака с присвити очи.

Странно? Какво беше това? В дъното имаше отворена сер­визна врата. Звукът от капане на вода идваше от там. Вратата, боядисана в същия цвят като стените, беше около деветдесет сантиметра на метър и двайсет.

Къде ли водеше? Дали имаше по-долен подземен етаж? Клоуи никога не беше виждала вратата, но пък и не се беше заглеждала в стената зад последния стелаж. Нямаше защо да го прави.

И защо беше отворена? В града постоянно се правеха ре­монти, особено в по-старите части като тук в Сохо. Но никой не беше уведомил продавачите - поне не нея - за реконструкция под сградата.

Може би онзи смахнат портиер - поляк ли беше, румънец ли, руснак ли? - може би той поправяше нещо. Но не, няма­ше как да е той. Управителят му нямаше доверие; не му даваха ключове от мазето.

Добре, ставаше все по-страшно.

„Не любопитствай повече - помисли си тя. - Кажи на Мардж за теча. Кажи ѝ за отворената врата. Извикай Влад или Михаил, или както му е там името, и нека да направи нещо, за да си заслужи заплатата.“

Ново изскърцване. Този път звучеше като стъпки върху оронения бетон.

„Мамка му! Това е. Махай... се... от тук!“