Kolekcionerat na tatuirovki

Освен това използва гумена маска и качулка, за да предот­врати изпадането на някой косъм от рошавата му коса или на епидермални клетки. Също и за да скрие лицето си. Въпреки че избираше уединени места за убийствата, съществуваше макар и слаба вероятност някой да го забележи.

Били Хейвън отново огледа жертвата.

Клоуи.

Бе прочел името на табелката на гърдите ѝ, заедно с претен­циозното Je т 'appelle отпред. Каквото и да означаваше. Може би „Здравейте“. Може би ,Добро утро“. Френски... Той посег­на към нея - носеше два чифта ръкавици - и погали кожата ѝ, пощипна я, опъна я, провери еластичността ѝ, структурата, здравината.

Били забеляза и леката издутина между краката ѝ под тъм­нозелената пола. Долната част на сутиена. Но не можеше да си позволи никаква волност. Никога не беше докосвал клиент там, където не трябва.

Онова беше плът. Това бе кожа. Две съвсем различни неща. А Били Хейвън обичаше кожата.

Отново обърса потта си с нова кърпичка и внимателно я прибра. Беше му горещо, потта го щипеше. Въпреки че беше ноември, в тунела бе адски задушно. Беше дълъг стотина ме­тра, но беше запечатан в двата края, което означаваше, че няма проветрение. Беше като много от галериите тук, в Сохо, южно от Гринич Вилидж. Прокопани през деветнайсети и двайсети век, те образуваха мрежа под квартала и бяха използвани за транспортиране на стоки под земята между фабрики, складове и товарни станции.

Сега изоставени, те бяха идеални за целите на Били.

Часовникът на дясната му китка пак избръмча. Няколко се­кунди по-късно резервният в джоба му издаде подобен звук. Налагаше се да му напомнят часа - той често забравяше за вре­мето, когато работеше.

„Нека само да изпипам докрай детайлите, само още една минута...“

От микрофончето в лявото му ухо се чу тракане. Той се зас­луша за момент, после реши да не обръща внимание на звука и пак взе машинката. Беше стар модел, с ротационна глава, която движеше иглата като шевна машина, а не като съвременните устройства, използващи вибрираща намотка.

Включи я.

Бззз...

Смъкна предпазния щит.

Милиметър по милиметър движеше трасиращата игла по кръвната линия, която набързо бе очертал. Били беше природен талант, майстор на молива и мастилото, майстор на пастелите. Майстор на иглите. Рисуваше свободно върху хартия, рисуваше свободно върху кожа. Повечето татуировчици, колкото и талант­ливи да бяха, използваха шаблони, подготвени предварително, или - за по-бездарните - купени, които налагаха върху кожата и после очертаваха. Били рядко работеше така. Не беше необхо­димо. „От Божия замисъл в твоята ръка“, както казваше чичо му.

Време беше да запълни контурите. Той смени иглите. Мно­го, много внимателно.

За татуировката на Клоуи Били използваше знаменития шрифт блеклетьр, известен повече като готически или староанглийски. Характеризираше се с много дебели и много тънки линии. Той винаги използваше шрифтове от групата фрактур. Беше избрал този, защото на него бе напечатана Библията на Гутенберг и защото бе предизвикателство. Били беше човек на изкуството, а кой истински творец не би искал да покаже уме­нията си?

След десет минути беше почти готов.

А какво бе състоянието на клиентката? Огледа тялото ѝ, повдигна клепачите ѝ. Очите ѝ още бяха неподвижни. Лице­то ѝ обаче потрепна няколко пъти. Ефектът на пропофола ско­ро щеше да премине. Но, разбира се, сега щеше да започне да действа другият препарат.

Внезапна болка прониза гърдите му. Това го уплаши. Били беше млад и в много добра форма, затова отхвърли мисълта за инфаркт. Но съмнението оставаше - дали не бе вдишал нещо отровно?

Това беше много реална и смъртоносна опасност.

Опипа тялото си и установи, че болката е повърхностна. Сети се откъде може да е. Когато сграбчи Клоуи в подземието, тя се беше опитала да се съпротивлява. Били бе толкова въз­буден, че не обърна внимание колко силно го е ударила. Сега обаче адреналинът намаляваше и болката започваше да пулси­ра. Той погледна надолу. Нямаше сериозни увреждания - само ризата и гащеризонът му бяха скъсани.

Абстрахира се от болката и продължи.

Изведнъж забеляза, че дишането на Клоуи става по-дълбоко. Приспивателното скоро щеше да спре да действа. Докосна гър­дите ѝ - Хубавото момиче не би имало нищо против - и усети, че сърцето ѝ бие по-настойчиво.

Хрумна му идея - какво би било да татуира живо, тупкащо сърце? Възможно ли беше? Преди месец, докато подготвяше плановете си за Ню Йорк, бе проникнал в една фирма за ме­дицински доставки. Отмъкна апаратура, медикаменти и други материали за хиляди долари. Запита се дали е в състояние да научи достатъчно, за да постави някого под наркоза, да отво­ри гърдите му, да татуира някаква рисунка или надпис върху сърцето му и пак да го зашие. Да остави жертвата да живее с татуиран орган.

Какво можеше да изпише?

Кръст?

Думите:

Законът на кожата

Или може би:

1. Били + Хубавото момиче = вечна любов

Интересна идея. Но мисълта за Хубавото момиче го натъжаваше и той отново се наведе над Клоуи, за да довърши послед­ните букви.

Идеално.

Тату „Били“.