Kolekcionerat na tatuirovki

Темпераментният ноемврийски вятър внезапно разтресе стъклата. Райм седеше в приемния салон на къщата - място­то, където се чувстваше най-комфортно. Първоначално проек­тирано като гостна във викториански стил, сега помещението бе изцяло екипирано като лаборатория по криминалистика, с безупречно чисти плотове за изследване на улики, компютри и монитори с висока разделителна способност, стативи с инстру­менти, сложна апаратура, като ламинарни боксове за работа с газове, камери за проявяване на латентни пръстови отпечатъци, микроскопи (оптични и електронен) и по средата - газов хроматограф с масспектрометър, тежката артилерия на кримино­логията.

Всеки малък или дори средно голям полицейски участък в страната можеше да завижда за тази екипировка, струваща милиони. И всичко бе платено лично от Райм. Обезщетението за злополуката по време на един оглед на местопрестъпление, която го направи инвалид за цял живот, беше доста щедра; та­кива бяха и хонорарите, които вземаше от Нюйоркското поли­цейско управление и другите правоохранителни агенции, които използваха услугите му. (От време на време получаваше дохо­доносни оферти и от други организации, като предложения за заснемането на телевизионни предавания въз основа на негови разследвания. „Мъжът в количката“ бе едно от предложените заглавия. Друго беше „Разумът на Райм“. Отговорът му „Абе, тия луди ли са?“ бе преведен на кинаджиите от Том така: „Гос­подин Райм благодари за проявения интерес, но за съжаление в момента има твърде много ангажименти, за да предприеме такова начинание.“)

Райм се завъртя с количката и погледна фино изработения, красив джобен часовник, поставен на стойка върху полицата над камината. „Бреге“ - подарък от самия Часовникар.

Скръбта му бе комплекс от емоции и отразяваше двете гледни точки за смъртта, за които си мислеше. Със сигурност имаше аналитични - криминалистични - причини тази загуба да го тревожи. Сега нямаше да е в състояние да се порови в мозъка на престъпника, както му се искаше. Както подсказва­ше прякорът му, Логан беше вманиачен по времето и устрой­ствата за измерването му (дори сам сглобяваше часовници) и затова планираше ударите си с педантична точност. Още от първия път, когато пътищата им се пресякоха, Райм се възхи­щаваше на начина, по който работеше умът на Часовникаря. Дори се надяваше убиецът да се съгласи на среща в затвора, за да поговорят за сложните като шахматни партии престъпле­ния, които бе планирал.

Смъртта на Логан беше причина и за други, практически опасения. Прокуратурата му бе предложила споразумение за по-лека присъда, ако издаде някои от поръчителите и съучаст­ниците си; убиецът явно имаше развита мрежа от колеги, чиято самоличност полицията много би се радвала да научи. Имаше и слухове за престъпления, които Логан е планирал, преди да отиде в затвора.

Часовникаря обаче не се съгласи на споразумение. Нещо по-дразнешо, призна се за виновен и така лиши Райм от въз­можността да научи повече за него и да открие роднините и съучастниците му. Криминалистът дори планираше да из­ползва технология за лицево разпознаване и агенти под при­критие за идентифициране на онези, които присъстваха на процеса му.

В крайна сметка обаче Райм осъзнаваше, че приема кончината на Логан толкова лично заради втората гледна точка към смъртта - връзката, която се беше създала между тях. Ние се самоопределяме и изживяваме според нашите противополож­ности. Заедно с Часовникаря бе умряла и частица от Линкълн Райм.

Той погледна другите двама души в стаята. Единият бе ново­бранецът в екипа на Райм - патрулиращ полицай Рон Пуласки, който опаковаше уликите от убийството при кметството.

Другият беше болногледачът на Райм, Том Рестън - красив строен мъж, облечен безупречно, както винаги. Днес носеше тъмнокафяв панталон с остри като бръснач ръбове, бледожълта риза и зоологическа зелено-кафява вратовръзка - с едно-две маймунски лица. Трудно беше да се прецени. Самият Райм не обръщаше внимание на дрехите. Черният анцуг и зеленият пу­ловер бяха функционални и топлеха. Това бе единственото, ко­ето го интересуваше.

-      Искам да изпратя цветя - обяви той.

-      Цветя ли?

-      Да, Том. Цветя. Хората все още правят това, предполагам. Венци с надпис: „Почивай в мир“, макар че какъв е смисълът? Какво друго може да прави един мъртвец? Все пак по-добре от „Късмет“, не мислиш ли?

-      Искаш да пратиш цветя на... Чакай. За Ричард Логан ли говориш?

-      Разбира се. Кой друг починал наскоро е достоен за цветя?

-      Хъм, Линкълн - намеси се Пуласки, - „Достоен за цветя“. Не съм си представял, че ще чуя точно от теб такъв израз.

-      Цветя - сприхаво повтори Райм. - Защо никой не ме слуша?

-      А ти защо си толкова кисел? - попита Том.

„Стара семейна двойка“ би било много точно описание на отношенията между болногледач и пациент.