Kolekcionerat na tatuirovki

Райм го погледна изпитателно. Селито беше старши детек­тив в отдел „Тежки престъпления“ и ако не беше дошъл за до­клада, значи може би на хоризонта имаше нещо друго, нещо по-интересно. Още по-обнадеждаващо бе това, че макар да видя една табличка с домашни сладки, приготвени от Том, Лон се извърна настрани, сякаш не съществуваха. Сигурно идваше за нещо спешно.

И следователно - ангажиращо.

-      Получихме сигнал за убийство в Сохо, Линк. От тази су­трин. Теглихме жребий и се падна на теб. Надявам се, че си свободен.

-      Как се е паднало на мен, когато не съм участвал в жребия?

Селито отпи глътка кафе и продължи, без да обръща внима­ние на забележката:

-      Случаят е сложен.

-      Слушам те.

-      Една жена е била отвлечена от склада на магазина, в който работи. Някакъв бутик. Убиецът я е завлякъл през задна врата в тунел, разположен под сградата.

Райм знаеше, че под Сохо има цял лабиринт от тунели, про­копани преди години за транспоргиране на стоки от една по­стройка до друга. Отдавна очакваше някой да си хареса тази територия като място за извършване на убийства.

-      Изнасилване?

-      Не, Амелия - отговори Селито, - изглежда, че извърши­телят прави татуировки. При това е много добър, ако съдим по думите на първия пристигнал полицай. Направил ѝ е татуиров­ка. Само че не с мастило. Използвал е отрова.

Благодарение на дългогодишния си опит като кримина­лист Райм често правеше много точни умозаключения от оскъдни предварителни сведения. Но дедукцията работи ус­пешно само ако се базира на по-ранни разкрития. Досега не се беше сблъсквал с такъв случай и затова нямаше готова теория.

-      Каква отрова?

-      Още не знаем. Току-що е станало, както вече казах. Запази­ли сме местопрестъплението.

-      Дай ми нещо повече, Лон. Какво е татуирал?

-      Няколко думи, доколкото разбрах.

Ставаше все по-интересно.

-      Знаеш ли какви са думите?

-      Първите пристигнали полицаи не казаха. Но заявиха, че изглежда като недовършено изречение. Досещаш се какво оз­начава това.

-      Убиецът ще търси още жертви - изрече Райм, като поглед­на Сакс, - за да предаде цялото си послание.

4.

Селито обясни:

-      Казва се Клоуи Мур, двайсет и шест годишна. Актриса на свободна практика - имала е няколко роли в реклами и е била статистка в трилъри. Работела е в бутика, за да се пре­хранва.

Сакс зададе обичайните въпроси: проблеми с гадже, съпруг, любовен триъгълник?

-      Не, нищо такова, доколкото ни е известно. Току-що пратих униформените да разпитат в квартала, но според първоначал­ните твърдения на колегите и съквартирантката ѝ се е движела само в добра компания. Била е доста консервативна. Към мо­мента не е имала гадже, нито тежки раздели.

-      Други татуировки освен направената от убиеца? - попита Райм; случаят започваше да става интересен.

-      Нямам представа. Първите пристигнали полицаи са се из­несли веднага щом патологът я е обявил за ММО.

Мъртва в момента на откриване. Това бе официалното ста­новище на съдебния лекар, което стартираше машината на криминалистичния анализ и задействаше всякакви процедури. Щом патологът констатираше смъртта, вече нямаше причина някой да се мотае на мястото на престъплението и Райм настоя­ваше полицаите, отзовали се на сигнала, незабавно да се ометат от там, за да не замърсяват уликите.

-      Добре - рече на Селито, съзнавайки, че е преминал изцяло в режим „Гледна точка за смъртта едно“. - Хайде, Сакс. Докъде бяхме стигнали със служителя от кметството? - добави, като погледна доклада.

-      Бих казала, че сме готови. Още чакаме справките от мага­зините за хора, които са купили нож от въпросната марка. Но съм сигурна, че извършителят не е използвал кредитна карта и не е попълвал бланка за регистрация на клиенти. Нямаме какво повече да направим.

-      Съгласен. Добре, Лон, поемаме случая. Но държа да из­тъкна, че всъщност не си ме молил. Просто си теглил жребий без мое съгласие и дойде да ми каляш дневната, очаквайки, че ще се съглася.

-      Какво друго можеш да правиш, Линк? Да отидеш да караш ски в Сентрал Парк?

Райм обичаше, когато хората не се смущаваха от състояние­то му, когато не се бояха да се шегуват като Селито сега. Побе­сняваше, ако се отнасяха с него като със счупена кукла.

„Ох, горкият...“

-      Обадих се в Лабораторията по криминалистика в Куинс. Вече са изпратили екип. Ти ще ги ръководиш, Амелия.

-      Веднага тръгвам.

Тя взе вълнения шал и ръкавиците си. Свали от закачалката коженото си яке - по-дълго, до средата на бедрата. През всич­ките им години заедно Райм никога не я беше виждал да носи дълги връхни дрехи. Най-често обличаше кожени или спортни якета. Рядко слагаше шлифер, освен когато работеше под при­критие или при тактическа операция.

Вятърът отново разтресе старите прозорци и Райм за мал­ко не предупреди Сакс да кара внимателно (автомобилът ѝ беше с класическо задно предаване, който трудно се управля­ваше при заледен път) - но да кажеш на Сакс да внимава, бе все едно да кажеш на Райм да бъде търпелив; просто нямаше да стане.

-      Помощ? - попита Пуласки.