Kolekcionerat na tatuirovki

-      Изобщо не съм кисел. Искам само да изпратя цветя за не­чие погребение. Но никой не ми съдейства. Можем да вземем името на погребалната агенция от болницата, където са напра­вили аутопсията. Трябва да са го изпратили в погребална аген­ция. Болниците не балсамират и не кремират.

-      Знаеш ли, Линкълн, може би все пак има справедливост - отбеляза Пуласки. - Може да се каже, че Часовникаря все пак си получи смъртната присъда.

Русокос, мотивиран и енергичен, Пуласки имаше талант за криминалист и Райм бе приел задачата да го обучава. А това включваше не само да го учи на криминология, а и как да из­ползва мозъка си. Това, второто, младежът явно не правеше в момента.

-      И как едно случайно запушване на артериите помага за справедливостта, новобранец? Ако прокурорът е решил да не поиска смъртна присъда, тогава преждевременната смърт по- скоро подкопава правосъдието. Не го подпомага.

-      Ъ... - измънка младежът и се изчерви като сърце за Свети Валентин.

-      Така, новобранец, стига толкова безсмислени коментари. Цветя. Разбери кога тялото ще бъде освободено от „Уестчестър Мемориъл“ и къде ще го прехвърлят. Искам да изпратите цветя веднага, независимо дали ще има служба. С картичка от мое име.

-      Какво да пише?

-      Само името ми.

-      Какви цветя? - чу се гласът на Амелия Сакс от коридора, водещ към кухнята и задния вход на къщата. Тя влезе в салона и кимна за поздрав.

-      Линкълн ще праща цветя в погребалния дом. За Ричард Логан. Тоест аз ще ги пратя.

Тя закачи тъмното си яке в антрето. Носеше тесни черни дънки, жълт пуловер и черно вълнено сако. Единственото, кое­то издаваше, че е полицайка, бе пистолетът „Глок“ на хълбока ѝ, макар че човек трудно би направил асоциация между оръ­жието и работата ѝ в правоохранителната система. Като гледа високата, стройна жена с буйна права червена коса, човек би си помислил, че е манекенка. И наистина бе работила като такава, преди да постъпи в нюйоркската полиция.

Тя се приближи и целуна Райм по устата. Той усети вкуса на червилото ѝ и подуши барут - Сакс идваше от стрелбището.

Като си помисли за козметика, той си спомни, че при опита за грабеж пред кметството убитият се беше обръснал, преди да тръгне от службата; по врата и бузите му имаше почти невиди­ми частички пяна за бръснене и микроскопични парченца от косми. Освен това наскоро се беше напръскал или намазал с афтършейв. По-рано, по време на анализа на уликите, когато Райм изтъкна тези факти, Сакс отбеляза:

-      Значи сигурно е отивал на среща с жена. Човек не се бръс­не, преди да отиде да пие с приятели. Знаеш ли, Райм, ако не беше прекарал онези последни пет минути в тоалетната, ходът на събитията щеше да бъде друг. Събитията щяха да протекат другояче. И човекът нямаше да бъде убит онази вечер. Може би щеше да живее дълго и щастливо.

„Или щеше да се качи пиян в колата и да се забие челно в автобус с деца“ - помисли си Райм.

Безсмислено беше да умуват какво е можело да се случи.

Гледна точка към смъртта едно. Гледна точка към смъртта две.

-      Знаеш ли кой е погребалният дом? - попита Сакс.

-      Още не.

Когато не подозираше, че след няколко минути ще бъде арестуван, и си мислеше, че всеки момент ще убие Райм, Логан бе обещал да пожали Сакс. Може би това великодушие бе друга причина криминалистът да съжалява за смъртта на убиеца.

Том кимна на Сакс:

-      Кафе? Нещо друго?

-      Само едно кафе, благодаря.

- Линкълн?

Криминалистът поклати глава.

След малко болногледачът донесе чаша кафе и я подаде на Сакс, която му благодари. Въпреки че нервите в по-голямата част от тялото му бяха извън строя, вкусовите рецептори на Райм работеха отлично и той оценяваше, че Том Рестън прави много добро кафе. Не ползваше капсули или фабрично смляно, а думата „нес“ изобщо не беше в речника му.

Болногледачът се усмихна саркастично и попита Сакс:

-      Е, какво мислиш за емоционалната страна на Линкълн?

-      Не е това, Том - отговори тя, като обхвана чашата с длани, за да се стопли. - Мисля, че това е част от метода му.

Тази Сакс! Умницата. Това бе една от причините да я обича. Погледите им се срещнаха. Райм знаеше, че усмивката му, ма­кар и съвсем лека, вероятно изглежда като точно отражение на нейната.

Тя продължи:

-      Часовникаря винаги е бил загадка. Не знаем почти нищо за него - всъщност само това, че има близки в Калифорния. Да­лечни роднини, които не успяхме да открием. Не знаем нищо за съучастниците му. Това може би е шанс да открием хора, които са го познавали и са работили с него - било то законно, или в престъпната му дейност. Нали, Райм?

„Сто процента“ - помисли си той. Обърна се към Пуласки:

-      И когато откриеш кой е погребалният дом, искам да оти­деш там.

-      Аз ли?

-      Това ще е първата ти задача под прикритие.

-      Няма да е първата - поправи го младежът.

-      Първата, при която присъстваш на погребение.

-      Вярно. Добре, като кого ще се представя?

Райм каза първото име, което му хрумна:

-      Хари Пиджън.

-      Хари Пиджън?