Колекционерите

— Бълха го ухапала мръсника! — презрително изсумтя той. — Да не мислиш, че ще тръгне да продава скъпата си кола?

— Това да не се повтаря! — отсече Анабел.

Бяха се настанили около масата на друга наета къща, отстояща на осем километра от предишната — старателно почистена от отпечатъци и всякакви други улики, които биха насочили полицията по следите им. Компанията „Херц“ вече си беше получила обратно колите, с които бяха източени трийсетте банкови сметки, а дегизировката беше разпръсната из няколко контейнера за смет в различни части на града. Парите бяха вкарани в четири различни трезора, наети от Анабел, записите и компютърните файлове бяха изтрити, а тетрадките — унищожени.

— Какво са десет бона отгоре? — продължаваше да недоволства Тони. — Можехме да измъкнем още купища пари!

— Тук не става въпрос за парите, а за точността! — заби пръст в гърдите му Анабел. — Не изпълняваш ли точно поставената задача, автоматично губиш доверие! А изгубиш ли доверие, нямаш място в екипа ми! Не ме карай да съжалявам за избора си, Тони.

Стисна устни, очите й гневно заблестяха. Изчака известно време, изпусна въздуха от гърдите си и тръсна глава.

— Добре, преминаваме към следващия удар. — Главата й отново се извърна към младежа. — Този път става въпрос за пряка операция, лице и лице. Предупреждавам те, че ако не следваш стриктно инструкциите и допуснеш отклонение, отиваш директно в кафеза. Дори най-малката грешка ще провали всичко.

Тони се намръщи и бавно се облегна назад.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Анабел. — Няма нищо по-хубаво от това да се изправиш очи в очи с обекта и лично да прецениш шансовете си.

— В това ме бива — промърмори онзи.

— Сигурен ли си? Защото, ако имаш някакви колебания, сега е моментът да ги чуем.

— Нямам колебания — нервно отвърна Тони и очите му пробягаха по лицата около масата.

— Много добре. След малко тръгваме за Сан Франциско.

— Какво ще правим там? — попита Фреди.

— Ще потърсим един пощаджия.

Пътуването до Сан Франциско им отне шест часа. Придвижваха се с две коли — Лио и Анабел в едната, Тони и Фреди в другата. За база избраха просторен апартамент в покрайнините на града, от който се виждаше част от моста „Голдън Гейт“. Наеха го за две седмици от голяма компания за недвижими имоти. През следващите четири дни се редуваха да наблюдават модерна административна сграда в едно от най-луксозните предградия. Интересът им беше насочен главно към голямата, вечно препълнена пощенска кутия до входа. Част от кореспонденцията се трупаше направо на тротоара, в непосредствена близост до метален контейнер за смет. В резултат на четиридневното наблюдение установиха, че пощенската кола пристига по едно и също време — между пет и пет и четвърт следобед.

На петия ден точно в четири и половина пред входа спря микробус с логото на Централната поща на Сан Франциско. Зад волана седеше Лио, облечен в униформа на пощенски служител. Автомобилът беше осигурен от познат на Анабел, чийто офис се намираше на един час път в южна посока. Част от бизнеса му беше свързан с доставката на всякакви превозни средства — от блиндирани коли до линейки, за нуждите на хора с неособено почтени намерения. Седнала в паркираната срещу сградата кола, Анабел внимателно наблюдаваше появата на Лио. Тони и Фреди бяха заели позиция от двете страни на входа. Задачата им беше да предупредят партньора си за евентуалната по-ранна поява на истинския пощаджия, използвайки портативна радиостанция. Самият Лио трябваше да прибере струпаната на тротоара поща, тъй като не разполагаше с ключ за кутията. Не беше проблем да я отвори, но Анабел му забрани, опасявайки се от случайни свидетели.

— Ще се задоволим с това, което стърчи от процепа или е струпано на тротоара — отсече тя.

Лио отвори страничната врата и спокойно започна да товари пакетите в микробуса.

— Някаква жена, вероятно секретарка, тича към теб с пакет в ръце — предупреди го по радиостанцията Анабел.

— Разбрано — промърмори в микрофона на яката си Лио и спокойно се извърна към приближаващата се жена.

— О, вие не сте Чарли — разочаровано рече тя.

Това беше името на истинския пощаджия, висок и хубав младеж.

— Съжалявам, но днес сме затрупани с работа и дойдох да помогна — отвърна с любезна усмивка Лио. — Затова и подраних. — Сведе поглед към пачката писма в ръцете на жената и разтвори брезентовата торба. — Пуснете ги тук, моля.

— Благодаря. Това са платежните ведомости, които трябва да заминат още тази вечер.

— Уверявам ви, че лично ще се погрижа — галантно се поклони Лио, изчака жената да тръгне към входа и отново се обърна към пакетите на тротоара.

Прибраха се в апартамента и се заеха със сортирането на пощата. Тони награби купчината ненужни писма и отиде да ги пусне в кутията на ъгъла. Фреди и Анабел се заеха с останалите.

— Хей, какво правите? — подвикна с озадачено изражение младежът, бързо появил се обратно. — В онази купчина имаше цяла пачка чекове със заплати!