Колекционерите

Анабел хвърли поглед към документите на гишето и небрежно подхвърли:

— Предполагам, че банката ще блокира изплащането за известно време, нали? Но проблемът е там, че ме притискат най-различни плащания. Много ми се ще да задържа цялата сума, но печалбата ми е твърде ниска. Някъде около десет процента, ако имам късмет.

— Това е рутинна процедура при чекове за такива суми — каза жената, поколеба се за миг и хвърли бегъл поглед към екрана пред себе си. — Но в сметката на издателя има предостатъчно пари, за да я покрият, а сметката на вашата компания е съвсем редовна. Затова ще ги прехвърля веднага.

— Страшно съм ви благодарна! — светна Анабел.

— Момичета като нас трябва да се поддържат — отвърна с усмивка служителката.

— Точно така — кимна Анабел, прибра квитанцията, доказваща, че „фирмата“ й е забогатяла с 40 000 долара, и спокойно се насочи към изхода.

Лио действаше с максимална бързина. Давайки си сметка, че скоростта решава всичко, той оставаше в съответния банков салон не повече от десетина минути. Най-често предразполагаше служителите с помощта на някоя горчива шега, наситена със самоирония.

— Ех, ако можех да вкарам тези мангизи в моята сметка — подхвърли той, пременен като фирмен куриер. — Веднага щях да си платя наема. Я ми кажи, има ли в този проклет град собственик, който да не иска предплата за шибания си едностаен?

— Не съм чувал — съчувствено го погледна младият служител зад гишето.

— Всъщност, излъгах те — продължи Лио. — Това, в което живея, изобщо не е едностаен, а боксониера с канапе!

— Ти си добре — въздъхна младежът. — А със заплатата, която ми дава банката, аз съм принуден да живея при родителите си.

— Да, ама аз съм поне с трийсет години по-стар. И както вървят нещата, май аз ще живея с родителите си, когато ти станеш шеф на банката!

Младежът се засмя и му подаде разписката за 38 000 долара.

— И не ги харчи наведнъж! — шеговито подметна той.

— Нямаш грижа — отвърна Лио, тикна хартийката в джоба си и тръгна, подсвирквайки си, към вратата.

В края на работния ден бяха пробутали 77 от осемдесетте чека. Десет от тях „обработи“ Тони, при това с бързо нарастващо самочувствие.

— Фасулска работа! — обяви в микробуса той, преобличайки се едновременно с Лио. Анабел правеше същото зад окачения на канап чаршаф в дъното на каросерията, който играеше ролята на параван. — Онези тъпаци си седят зад гишетата и приемат за чиста монета всичко, което им кажеш. Изобщо не поглеждат документите. Направо се чудя на разни типове, които все още си правят труда да обират банки!

— Останаха три чека — подаде глава иззад чаршафа Анабел. — По един за всеки от нас.

— Гледай да не си удариш главата, като слизаш! — закачливо подхвърли Лио.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се да го погледне младежът.

— Толкова си се надул, че има опасност да се заклещиш!

— Стига си се заяждал с мен, по дяволите!

— Не се заяжда, а само ти напомня, че пробутването на фалшиви чекове не е лесна работа — обади се Анабел.

— Досега не съм имал проблеми.

— Защото Анабел мъдро ти даде най-лесните — обясни Лио.

Младежът рязко се обърна.

— Вярно ли е?

— Да — спокойно отвърна тя, без да прави опит да скрие голите си рамене, показващи се над чаршафа.

— Мога да се грижа за себе си, не е нужно да ми ставаш бавачка! — ядосано просъска Тони.

— Не го правя за теб, а за всички. Провалиш ли се, ще повлечеш и нас. — В очите й проблесна гневно пламъче, което бързо изчезна. — А не виждам защо да проваляме талантлив мошеник като теб. От това никой няма да спечели.

Раменете й изчезнаха зад паравана, който благодарение на слабото осветление в задната част на микробуса се беше превърнал в екран. Заковал очи в него, Тони с интерес наблюдаваше силуета на младата жена, която свали дрехите си и облече други.

— Прояви малко уважение, момче! — смушка го в ребрата Лио.

Младежът извърна глава да го погледне и прошепна:

— Страхотно!

— За пръв път ли виждаш жена да се съблича? — вдигна вежди Лио.

— Не. Всъщност, да, виждал съм.

Очите му се сведоха.

— Какво тогава?

— Тя току-що ме нарече талантлив мошеник!

11

С последния чек Тони стоеше на гишето, зад което работеше хубаво младо момиче с азиатски черти. Дълга до раменете черна коса, безупречно гладка кожа, високи скули.

Очевидно впечатлен, младежът се облегна на плота и небрежно попита:

— Отдавна ли живееш тук?

— Само от няколко месеца. Преди живеех в Сиатъл.

— Същият климат, а?

— Да — усмихна се момичето, продължавайки да работи.

— Аз пък току-що идвам от Вегас — все така небрежно я информира Тони. — Градът на забавленията!

— Никога не съм била там.

— Страхотно е, да знаеш! — смени подхода Тони. — Непременно трябва да го видиш. Нали си чувала, че това, което се случва във Вегас, завинаги си остава там? — В очите му блесна предизвикателство. — С удоволствие ще те разведа…

— Но ние дори не се познаваме! — възрази момичето.

— Добре де, няма да започваме направо с Вегас, а с един обяд, да речем…

— Откъде си сигурен, че нямам приятел? — сбърчи вежди служителката.