Колекционерите

— Още не, Лио. Първо ще направим големия удар, а после ще мислим за ваканции.

— Хубаво, де! Исках само да си помислиш.

— Помислила съм, Лио — отвърна Анабел, пусна някакви дрехи в чантата и се изправи. — Ще го направим!

Лио завъртя незапалената цигара между пръстите си и кимна.

— Добре, ясно. Но какво ще правим с момчето?

— В смисъл?

— Беше казала, че ще участват само звезди. С Фреди нямам проблем, защото човекът е истински специалист. Но момчето беше на път да ни провали. Ако не се беше намесила…

— Ако не се бях намесила, той щеше да измисли нещо…

— Да бе, щеше да измисли! Служителката му пусна всички аванти, но копелето извади погрешната лична карта!

— А ти никога ли не си допускал грешки, Лио? Чакай, нека си помисля… Какво ще кажеш за Финикс? Или за Джаксън Хоул?

— Имаш право, но това бяха дребни удари, далеч от милионите. И никой не ми ги поднесе наготово, както ти го направи с тоя сополанко Тони!

— Ревността няма да ти донесе точки, Лио. Освен това Тони има шанс да се представи добре.

— Може и да има, може и да няма. Но аз не искам да съм там, в случай че той се провали.

— Остави аз да се тревожа за това.

— Прекрасно! — вдигна ръце Лио. — Оставям ти го! Спокойно можеш да мислиш вместо нас!

— Благодаря. Радвам се, че се разбрахме.

Лио започна да крачи напред-назад с ръце в джобовете.

— Друго? — попита Анабел.

— Има и друго. За какъв удар говорим?

— Все още е рано. Ще ти кажа, като му дойде времето.

— Аз не съм от ЦРУ! — отчаяно изръмжа Лио и се тръшна на леглото. — Аз съм престъпник и не се доверявам на никого! — Очите му се спряха върху чантата на пода. — Няма да мръдна оттук, ако не ми обясниш за какво става въпрос!

— Имаме споразумение, Лио — хладно отвърна Анабел. — Два малки удара, после големият. Знаеш какво те чака, ако решиш да се откажеш.

— За споразумението си права. Но никъде в него не се споменава, че трябва да дундуркам някакъв пънкар, който за малко не ни тикна в кафеза! По тази причина, уважаема госпожо, предлагам да предоговорим някои точки от въпросното споразумение, преди да продължим напред.

— Май биеш отбой, а? — презрително го изгледа тя. — Нима ще ме предадеш след всичките тези години? Някой да ти е предлагал по-добри удари?

— Парите не ме интересуват! Искам подробности за големия удар! В противен случай си тръгвам!

Анабел заряза прибирането на багажа.

— Достатъчно ли е да ти кажа къде отиваме?

— Зависи.

— В Атлантик Сити.

— Да не си превъртяла? — смаяно попита Лио и кръвта се оттегли от лицето му. — Не ти ли стига това, което се случи последния път?

— То беше отдавна, Лио.

— Но не чак толкова отдавна! Защо не опитаме нещо друго — например да ударим мафията?

— АТ-ЛАН-ТИК СИ-ТИ! — просъска Анабел, разделяйки думите на срички.

— Защо? — втренчи се в нея Лио. — Заради стареца ти, а?

Тя не отговори.

Лио скочи и заби пръст в гърдите й.

— Ти си за освидетелстване, Анабел! И ако си въобразяваш, че ще те придружа в онази дяволска дупка, защото си решила да доказваш нещо, значи не познаваш Лио Риктър!

— Самолетът излита в седем сутринта.

Лио замълча, но очите му нервно следяха действията й.

— Дано си взела първа класа — промърмори най-сетне той.

— Разбира се — кимна тя. — Защо питаш?

— Защото искам да се чувствам комфортно по време на последния полет в живота си.

— Нямаш проблем.

Лио рязко се обърна и тръгна към вратата, а Анабел спокойно продължи да си събира багажа.

12

Настанен удобно в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“, Кейлъб Шоу прегледа молбите за използване на материали от хранилище „Лесинг“, които се нуждаеха от специално разрешение. После говори дълго по телефона, консултирайки се с един университетски професор, който пишеше книга за личната библиотека на Джеферсън, продадена на държавата след опожаряването на града от англичаните през 1812 г., и превърнала се в основата на днешната Библиотека на Конгреса. Малко по-късно в читалнята се появи редовната клиентка Джуъл Инглиш и помоли за едно томче от „Романи за 10 цента“ на Бийдъл1, от които имала почти пълна домашна колекция. Беше белокоса жена с приятна усмивка, вероятно много самотна. При едно от предишните си посещения беше споделила с Кейлъб, че съпругът й починал преди десет години, а семейството й се разпръснало из цялата страна. Вероятно по тази причина той не пропускаше да завърже разговор с нея.

— Имате късмет. Джуъл — усмихна се той. — Въпросното заглавие току-що се върна от отдел „Реставрация“. — Свали тънкото оранжево книжле от рафта, размени с дамата няколко реплики за ненавременната смърт на Джонатан Дехейвън и се върна на мястото си. Жената бавно си сложи очилата, разгърна книжката и започна да си прави бележки върху листовете, които носеше със себе си. По очевидни причини в читалнята беше разрешено използването само на такива листове, а бележките можеха да се правят единствено с молив. На излизане чантите на посетителите задължително се проверяваха.

Вратата се отвори и Кейлъб вдигна глава. На прага се изправи една от служителките в администрацията.

— Кейлъб, нося ти бележка от Кевин — съобщи му тя.