Колекционерите

— Това пък какво е? — учуди се Рубън и посочи полуосветения далечен ъгъл на хранилището.

Приятелите се насочиха натам и спряха пред малък портрет на мъж в средновековни одежди.

— Не помня да съм го виждал — каза Кейлъб.

— Защо му е трябвало да заключва в хранилището си някаква картина? — попита Милтън.

— При това само една! — натъртено добави Стоун. — Което едва ли може да се нарече колекция.

Огледа портрета от всички страни, после хвана рамката с два пръста и внимателно я подръпна. Тя безшумно се отмести и зад нея се показа малък, вграден в стената сейф с електронна ключалка.

— Сейф в блиндирано хранилище! — вдигна вежди Стоун. — Кейлъб, я опитай комбинацията на адвоката.

Кейлъб се подчини, но опитите му се увенчаха с неуспех. Завъртя кръгчето още няколко пъти, след което се отказа.

— Обикновено хората използват комбинация от букви и цифри, които означават нещо за тях — обясни Стоун. — Така избягват записването им на хартия.

— Добре де, но защо е дал на Кейлъб ключа и кода само от главното хранилище? — озадачено попита Милтън.

— Може би защото е преценил, че Кейлъб и сам ще открие другия код — предположи Рубън.

— Съгласен съм — кимна Стоун и се обърна към Кейлъб: — Хайде, приятелю, напъни си мозъка. Най-вероятно има нещо общо с читалнята.

— Защо пък с читалнята? — попита Милтън.

— Защото това тук донякъде може да се смята за частната читалня на Дехейвън.

— Джонатан идваше на работа един час по-рано, за да отвори. За целта трябваше да изключи алармата и да отключи вратата с помощта на специален код. Но аз нямам представа какъв е той.

— Може би става въпрос за нещо по-просто. Нещо, което е пред очите ти в буквалния смисъл на думата.

— Ама, разбира се! — извика Кейлъб и възбудено щракна с пръсти. — Пред очите ми, и то всеки божи ден!

Наведе се и бързо набра няколко цифри на клавиатурата. Вратичката на сейфа меко щракна и се отвори.

— Какво набра? — любопитно попита Стоун.

— LJ239. Това е номерът на читалнята. Виждам го всеки ден преди работа.

Във вътрешността на сейфа имаше само една кутия. Кейлъб я измъкна и внимателно повдигна капака.

— Доста е оръфана — отбеляза Рубън при вида на книгата вътре. Черната й корица беше разкъсана, подлепване на страниците почти липсваше. Кейлъб предпазливо разгърна корицата, прелисти няколко страници и хлъцна.

— Боже господи!

— Каква е тази книга, Кейлъб? — втренчено го изгледа Стоун.

Ръцете на по-младия мъж видимо трепереха.

— Мисля, че… Всъщност сигурен съм, че е първото издание на Масачусетския псалтир — отвърна той с треперещ глас.

— Ценно ли е?

Очите на Кейлъб се разшириха.

— Това е най-старата печатна книга в Съединените щати, Оливър! В света има едва единайсет екземпляра, от които само пет са пълни. Никога не са се появявали на пазара. Библиотеката на Конгреса притежава един от тях, дарен преди десетилетия. Убеден съм, че дори днес не бихме могли да го купим.

— А откъде се е сдобил с него Джонатан Дехейвън?

Обзет от почти религиозно благоговение, Кейлъб върна книгата в кутията, прибра я в сейфа и заключи вратичката.

— Не знам — въздъхна той. — Последният Масачусетски псалтир се е появил на пазара преди повече от шейсет години и е бил купен за сума, която надминава един милион долара днешни пари. В момента се намира в Йейл. — Поклати глава и добави: — За колекционерите на редки книги това е равносилно на откриването на неизвестна картина на Гоя или Рембранд.

— Но след като в света има само единайсет екземпляра, няма да е трудно да открием откъде идва — обади се Милтън. — Мога да проверя в интернет.

Кейлъб му хвърли поглед, изпълнен с презрение. За разлика от Милтън, който беше в крак с всички новости, той беше абсолютен технофоб.

— Когато става въпрос за този псалтир, твоят интернет не върши работа. Доколкото ми е известно, съществуващите екземпляри се съхраняват в институции като Харвард, Йейл и Библиотеката на Конгреса.

— Сигурен ли си, че става въпрос за оригинал? — попита Стоун.

— Има и по-нови издания, разбира се. Но аз съм почти сигурен, че този е от 1640 година. Пише го на заглавната страница, а има и други признаци за автентичност, които познавам добре — отвърна задъхано Кейлъб.

— Какви по-точно? — попита Рубън. — Самият аз не успях да разчета почти нищо.

— Става въпрос за сборник от църковни псалми, съставен от свещеници пуритани, които са черпели всекидневното си вдъхновение от тях. По онова време печатарството е било много примитивно и текстът е изобилствал с почти неразбираеми букви и символи, характерни за тогавашния начин на писане.

— Но нали казваш, че всички екземпляри се съхраняват в известни и уважавани институции? — сбърчи вежди Стоун.

Кейлъб го погледна, чертите на лицето му видимо се изпънаха.