Колекционерите

— Сигурно имаш, защото изглеждаш прекрасно — не се смути Тони. — А това означава, че трябва здравата да поработя, за да го забравиш.

— Ти си луд! — изчерви се момичето и сведе очи към компютъра, но по лицето й пробяга усмивка. — Дай някакъв документ за самоличност.

— Само ако обещаеш, че ще излезеш с мен!

Момичето пое документа, позволявайки му да докосне пръстите й. После усмивката изчезна от лицето й.

— Нали каза, че идваш от Вегас? — учудено попита тя.

— Точно така.

— Но тук пише Аризона! — промълви служителката, обърна документа и добави: — Освен това снимката е друга.

Мамка му! Погрешна карта за самоличност! Пренебрегвайки инструкциите на Анабел, младежът беше помъкнал целия набор от фалшиви лични карти. На тази в ръцете на служителката той беше с руса коса, къса брадичка и очила в стил „Бен Франклин“.

— Работех във Вегас, но за по-евтино живеех в Аризона — забързано обясни той. — А междувременно реших да направя някои промени във външния си вид. Нали знаеш — нов цвят на косата, контактни лещи и други такива…

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че всичко е загубено.

Момичето вдигна чека пред очите си, подозренията й видимо нараснаха.

— Издаден от калифорнийска банка и калифорнийска фирма, но банковият код е нюйоркски — установи тя. — Защо?

— Какъв код? — попита с издайническо потрепване в гласа Тони. — Нищо не разбирам!

От изражението на младата жена зад гишето беше ясно какво става: тя вече го подозираше в опит за измама. Остави чека и фалшивата лична карта на плота пред себе си и потърси с очи човека от охраната.

— Съжалявам, но ще трябва да повикам мениджъра… — започна тя, но млъкна при появата на някаква жена, която изблъска Тони от гишето.

— Какво става тук? — попита със заповеднически тон новодошлата. Беше висока и пълна блондинка, облечена в червена блуза и тъмни панталони. На врата й висяха маркови очила с тънка рамка. — Извинете, но чакам вече десет минути, докато вие двамата флиртувате! Така ли разбирате банковите услуги? Я повикайте началника си!

Служителката видимо се стресна, очите й се разшириха.

— Извинете, госпожо, но аз току-що…

— Видях какво правехте току-що! — гневно я прекъсна русокосата. — Видях и чух също като останалите клиенти! Откога банковите служителки флиртуват и обсъждат интимни въпроси в работно време?

— Няма такова нещо, госпожо — отвърна поруменялото момиче.

— Тъй ли? — процеди през стиснати зъби клиентката и заплашително се облегна на гишето. — Значи ми се е счуло, че говорите за гаджета и разходка до Вегас, а този младеж ви обяснява колко сте прекрасна? Така ли работите и с останалите клиенти? Искате ли да споделя с вас впечатленията си от мъжа, с когото спя?

— Госпожо, моля ви! Аз…

— Достатъчно! — сряза я русокосата дама и се обърна към изхода. — Мисля, че нямам повече работа тук!

Тони отдавна беше изчезнал, следвайки знака на Лио в момента на намесата на разгневената клиентка.

Няколко минути по-късно Анабел се присъедини към тях в товарната секция на микробуса и почука по разделителната стена.

— Тръгвай, Фреди!

Тя смъкна русата перука, пъхна очилата в джоба си и започна да се съблича. Свали подплънките около талията си и мълчаливо подхвърли фалшивата лична карта към младежа. Тони механично я улови, а на лицето му се изписа тревога.

— Господи, чекът! — възкликна той.

Миг по-късно той зърна акуратно прегънатата хартийка между пръстите на Анабел и ченето му увисна.

— Съжалявам, Анабел — смотолеви той. — Наистина съжалявам!

— Ще ти дам един приятелски съвет, Тони — приведе се тя към него. — Никога не прекалявай, особено когато се представяш за друг човек!

— Добре, че решихме да те поставим под наблюдение добави с въздишка Лио.

— А защо? — мрачно го погледна Тони.

— Защото излезе от този микробус наперен като пуяк — отговори Анабел. — А самоувереността е смърт за измамниците. Още едно правило, което трябва да запомниш.

— Мога да го пробутам в друга банка — погледна я с надежда Тони.

— Не — поклати глава тя. — Събрахме достатъчно средства за големия удар, няма смисъл да рискуваме повече.

Тони понечи да протестира, но после стисна устни и седна на мястото си.

Лио и Анабел си размениха многозначителни погледи и изпуснаха едва забележими въздишки на облекчение.

Два дни по-късно Лио почука на вратата на Анабел в наетия апартамент.

— Да? — обади се отвътре тя.

— Имаш ли една минута?

Седна на леглото и я изчака да приключи със събирането на багажа в голямата чанта на пода.

— Три милиончета — отбеляза с уважение той. — Ти ги наричаш малки удари, но за повечето хора това са страшно много пари. Свалям ти шапка, Анабел!

— Такива удари може да направи всеки измамник със средни умения — поклати глава тя. — Аз просто вдигнах мизата, съвсем малко.

— Съвсем малко? Три милиона, делено на четири, са малко?!

Тя му хвърли остър поглед и той побърза да отстъпи.

— Знам, знам. Замисълът беше твой, затова трябва да вземеш по-голям дял. Но дори и така, моят дял ще ми стигне за няколко години охолен живот. Плюс ваканцията, за която отдавна мечтая…