Колекционерите

Както можеше да се очаква, правилата на играта бяха съвсем прости: участникът трябваше да открие дамата сред трите карти на масичката, които измамникът разместваше със светкавична бързина. Нещо абсолютно невъзможно, защото въпросната дама просто напускаше триото в подходящия момент. После, миг преди „истинската“ позиция на въпросната дама да бъде установена, тя заемаше мястото си благодарение на ловките пръсти на мъжа. Това бе древна игра, чрез която са били обирани всички — от маркизи до моряци, откакто съществуват картите.

Жената зае позиция зад един контейнер за смет, срещна погледа на човек от тълпата и бавно си сложи големи слънчеви очила с огледални стъкла. В следващата секунда вниманието на „оградата“ беше привлечено от залагащото хубаво момиче с минипола. То се наведе да прибере изпуснатата банкнота и пред очите на дебелака се разкри стегнатото задниче, зле прикрито от червените прашки. Горилата се ококори, очевидно решил, че е извадил голям късмет. Но и тук, както при играта на карти, участието на късмета беше напълно изключено. Жената беше платила на красивото миньонче за номера с изпускането на банкнотата, който трябваше да бъде осъществен в мига, в който тя си сложи слънчевите очила. Простата тактика за отвличане на мъжкото внимание действа безотказно още от времето, когато жените са започнали да носят дрехи.

Четири бързи крачки бяха достатъчни. Жената се изправи пред масичката на измамника, пропусната безпроблемно от тълпата зяпачи.

Вдигнала служебната карта над главата си, тя заби пръст в лицето на мъжа — нисък, порядъчно закръглен, на средна възраст, с черна брадичка, зелени очи и две от най-сръчните ръце в страната.

— Документите за проверка!

Очите на измамника под ниско нахлупената шапка се спряха върху лицето й, а пръстите му бавно разкопчаха палтото и измъкнаха портфейла.

— Купонът свърши, граждани — добави жената и разтвори якето си, за да покаже сребърната значка на колана.

Множеството бавно започна да се разпръсква. Представителката на реда беше на около трийсет и пет, висока, с широки рамене и дълга червеникава коса. Носеше тясно прилепнали черни джинси, зелено поло и късо кожено яке. Мускулчетата на дългата й шия потрепваха, а тъмните очила скриваха малък белег във формата на рибарска кукичка под дясното око. — Казах, че купонът свърши! — леко повиши глас тя. — Вземайте си парите и изчезвайте!

Но банкнотите върху масичката вече се бяха изпарили и тя знаеше къде са. Тоя наистина си го биваше. Беше реагирал светкавично въпреки изненадата. В такива ситуации човек като него трябва да се погрижи за парите — единственото нещо, което имаше значение. Играчите се разпръснаха, без да повдигат въпроса за изчезналите си залози.

Горилата направи колеблива стъпка напред, но замръзна под унищожителния поглед на жената.

— Хич не си и помисляй! — ледено процеди тя. — Във федералния пандиз направо плачат за дебелаци като теб! — Замълча за момент, огледа го от глава до пети и иронично добави: — Мисля, че ще получат много повече, отколкото очакват!

Устните на дебелака видимо затрепериха, краката му инстинктивно отстъпиха към близката стена.

— Няма да стане, момченце! — изръмжа червенокосата и заплашително тръгна към него. — Като казах „изчезвайте“, имах предвид и теб!

Онзи хвърли нервен поглед към дилъра, който рече успокоително:

— Тръгвай, тръгвай. После ще се видим.

Жената го изчака да изчезне зад ъгъла, после хвърли бегъл поглед на документите на измамника и го изправи до стената за обичайния обиск. Приключи за секунди, пристъпи към масичката и обърна една от трите карти. Беше дама пика.

— Май печеля, а? — заяви тя.

Дилърът запази пълно самообладание.

— Откога федералните обръщат внимание на невинни игри на късмета? — попита той.

— Добре, че жертвите ти не знаят колко късмет има в тази игра — отвърна жената и небрежно хвърли картата обратно. — Може би трябва да просветля по-ячките от тях, които със сигурност ще проявят желание да те изкормят!

— Добре де, печелиш — промърмори онзи, хвърляйки кос поглед към черната дама на масата. — Защо не си кажеш цифрата?

В ръцете му се появи дебела пачка банкноти.

Вместо отговор жената хвърли служебната си карта на масата, към която прибави и значката. В очите на мъжа се появи недоумение.

— Давай, давай — леко се усмихна тя. — Аз нямам тайни.

Ръката му бавно се протегна към документите. „Служебната карта“ не беше издадена от федералните власти. В пластмасовото калъфче се мъдреше карта за „Костко“, а значката се оказа парче ламарина с логото на немска бира.

В следващия миг жената свали огледалните очила и очите на мъжа се разшириха от изненада.

— Анабел?!

— Какви ги вършиш, Лио? — попита Анабел Конрой. — Защо, по дяволите, си се заврял в тази смърдяща дупка и обираш горките нещастници?

Лио Риктър сви рамене, но на лицето му грейна широка усмивка.