Колекционерите

— Сам ли работите? — полюбопитства Анабел, оглеждайки няколкото клиентки на високи токчета, които небрежно се разхождаха между щандовете. Те несъмнено бяха богати, защото цените на изложените обувки започваха от хиляда долара чифта, предлагайки на щастливите купувачки шанса да балансират на 10-сантиметрови токчета въпреки опасността да скъсат ахилесово сухожилие.

— Така ми харесва — каза елегантният младеж. — Приятно ми е да обслужвам клиентите.

— Не се и съмнявам — промърмори Анабел.

После, търпеливо изчакала клиентките да си тръгнат, тя отиде до вратата и обърна табелката. Лио откачи някаква дамска блузка и тръгна към касата, а Анабел небрежно се насочи към пространството зад нея. Младежът протегна ръка да вземе кредитната карта на Лио, но тя се изплъзна и падна на пода. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, установи, че Анабел е точно зад гърба му.

— Хубава играчка — подхвърли тя, оглеждайки портативното устройство за разчитане на кредитни карти, в което потъна пластмасовото картонче на Лио.

— Не можете да влизате зад щанда, госпожо — намръщено каза младежът.

Анабел не му обърна внимание.

— Сам ли го изработи? — попита тя.

— Това е уред за удостоверяване валидността на картите! — отсече продавачът. — Напоследък имаме доста случаи с крадени кредитни карти и собственикът държи да го използваме. Вграденото в него четящо устройство регистрира точната комбинация от цифри и букви в пластмасовото покритие. А аз се старая да го използвам незабелязано, за да не притеснявам клиентите. Надявам се, че разбирате.

— И още как — кимна Анабел, протегна ръка зад гърба на младежа и взе апаратчето. — Но разбирам и още нещо, Тони. Тази машинка разчита името на собственика и номера на банковата му сметка, които автоматично прехвърля на магнитен носител. След което ти остава само да направиш още една, фалшива карта.

— По-скоро да продадеш комбинацията на хората, които се занимават професионално с тия неща — добави Лио. — Така твоите метросексуални ръчички си остават чисти, нали?

Очите на Тони объркано се местеха от единия към другия.

— Откъде знаете името ми? — попита той. — Вие ченгета ли сте?

— О, нещо повече — успокоително отвърна Анабел и прехвърли ръка през слабичките му рамене. — Ние сме като теб.

Два часа по-късно вече бяха на пристанището за яхти на Санта Моника. Денят беше слънчев, откъм океана подухваше топъл ветрец.

— Бях забравил тази красота — въздъхна Лио, избърса потта от челото си и съблече коженото яке.

— Хубаво време плюс най-добрите клиенти — отбеляза Анабел. — Нали затова сме тук? А най-добрите клиенти изискват и…

— Най-изкусните измамници — довърши вместо нея Лио.

— Ето го и Фреди Дрискол — подхвърли след малко тя. — Краля на фалшификаторите.

Лио присви очи под ярките слънчеви лъчи, но въпреки това му трябваше време, за да разчете табелата над малката сергия.

— „Раят на марковата стока“?

— Точно така. Направи каквото ти казах.

— Че кога съм правил нещо друго? — въздъхна Лио.

Спряха пред сергията, върху която акуратно бяха подредени джинси, дамски чанти от световноизвестни марки, часовници и други аксесоари. Възрастният продавач ги поздрави с подчертана любезност. Беше дребен и възпълен, с приятно лице. Изпод сламената му шапка стърчаха бели кичури.

— Много добри цени! — възкликна Лио, докато разглеждаше изложената стока.

— Така е, защото над мен няма посредници, а само небето, слънцето и морето — гордо рече старецът.

След кратък оглед двамата си избраха няколко неща и Анабел подаде на продавача сто долара.

Човекът надяна на носа си очила и вдигна банкнотата срещу светлината.

— Съжалявам, госпожо — поклати глава той. — Мисля, че тези пари са фалшиви.

— Прав си — небрежно кимна Анабел. — Аз пък мисля, че е нормално да платя с фалшиви пари за фалшива стока.

Онзи дори не мигна. На лицето му продължаваше да грее приветлива усмивка.

Анабел изследва банкнотата по начина, по който го беше направил продавачът.

— Проблемът не е в майсторството на фалшификатора — каза тя. — Мнозина могат да копират холограмата на Франклин без грешка. Но за устойчивостта й при наблюдение от различен ъгъл е нужна печатарска техника, която струва 200 милиона долара. В Съединените щати има само една такава, но фалшификаторите нямат достъп до нея.

— Ти обаче хващаш специалния молив и майсториш портретчето на стария Бени като воден знак — намеси се Лио. — Умниците вдигат банкнотата на светлината и виждат това, което искат да видят, но то всъщност не е никаква холограма, а само илюзия за нея.

— Затова веднага хвана ментето — добави Анабел. — Защото сам го е правил много по-добре. — Тя вдигна чифт джинси от сергията. — На твое място бих посъветвала производителя да слага марката и на ципа, както е при оригиналните. — Хвърли джинсите обратно и вдигна някаква дамска чантичка. — Това тук също се познава, че е менте, защото липсват двойните шевове по дръжката.

— А пък ролексите не свистят, а цъкат — довърши атаката Лио, вдигнал небрежно един от часовниците на сергията.