Конго

А изследователската му дейност беше започнала съвсем обикновено, дори може да се каже до известна степен случайно. Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните.

Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то „прилича на човек по страшно много неща… Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци.“ Друг автор от седемнадесети век отива дори още по-далеч с думите „Маймуните и бабуините… могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят.“

Но въпреки това опитите през следващите триста години да се обучат маймуните на човешка реч търпят провал след провал. Те достигат кулминацията си при амбициозния проект на една семейна двойка от Флорида, Кийт и Кати Хейс, които в началото на петдесетте в продължение на шест години отглеждат шимпанзе на име Вики сякаш тя е човешко дете. За това време Вики научава четири думи: „мама“, „папа“, „чашка“ и „горе“. Произношението й обаче било много затруднено и напредъкът й много муден. Трудностите й при обучението станали причина за нарастващото убеждение сред учените, че човекът е единственото животно способно да говори. Едно обобщение на всичко това е мисълта на Джордж Гейфорд Симпсън: „Езикът е… най-характерната черта на човека: всички нормални хора говорят; никое друго животно не е способно на това“.

По онова време това твърдение изглеждало толкова непоклатимо, че в продължение на петнадесет години никой не си прави труда да обучава маймуните на човешка реч. През 1996 година обаче едно семейство в Рино, Невада, Беатрис и Алън Гарднър, проучва филми с говорещата Вики. Те забелязали, че Вики е не толкова неспособна да говори, колкото среща големи трудности с произношението. Направило им впечатление, че движела устните с огромно усилие, докато жестовете й били плавни и силно изразителни. Очевидният извод бил, че трябва да се опита езикът на жестовете.

И през юни 1966 година семейство Гарднър започва да обучава едно малко шимпанзе на име Уошу, на американския език на жестовете (Еймслан), стандартизирания език за глухонемите. Уошу показала забележителен напредък с езика на глухонемите: през 1971 година вече имала речник със 150 знака, които използвала при разговор. Тя също така съставяла нови комбинации от думи за неща, които до този момент не била виждала; когато за пръв път й показали диня, тя сигнализирала „воден плод“.

Работата на Гарднър влизала в остро противоречие с всичко утвърдено до този момент; оказало се, че броят на учените, заложили на невъзможността маймуните да се обучат на човешкия език, бил огромен. (Както веднъж един изследовател се изразил: „Господи, само като си помисля за всички онези авторитети вписвани във всички училищни учебници в продължение на десетилетия, и всички твърдят в един глас, че човекът е единственото същество, способно на езикова комуникация. Какъв хаос.“)

Уменията на Уошу провокирали провеждането на множество експерименти свързани с езиковото обучение. Едно шимпанзе на име Люси било обучено да комуникира посредством компютър; друго, на име Сара, било научено да ползва пластмасови маркери върху дъска. Били изследвани и други видове маймуни. Един орангутан на име Алфред започнал обучението си през 1971 година; през 1972 една равнинна горила на име Коко; а през 1973 Питър Елиът започнал с една планинска горила на име Ейми.

При първото си посещение в болницата при болната Ейми той заварил едно патетично дребно създание, натъпкано със седативи, и привързано към болничното легло с ремъци. Той я погали нежно по главичката и тихо изрекъл: „Здравей, Ейми, аз съм Питър.“

Ейми мигновено го захапала до кръв.

Това неблагоприятно запознанство положило началото на единствената успешна изследователска програма. Вече през 1973 година била добре усвоена основната техника на обучение, наречена залепване. На животното бил показван обект и изследователят мигновено притискал ръката към правилния символ, докато асоциацията не бъдела добре закрепена. Последващите тестове потвърдили, че животното разбирало значенето на символа.

Но макар и основната методология да била възприета, то прилагането й ставало в среда на изключително изострена конкуренция. Изследователите се конкурирали в степента на възприятие на символите, или активния речник. (Сред човешките същества активният речник се счита за най-добрата мярка за интелигентност.) Скоростта на възприятие на символите може да се приеме като мярка или за уменията на учения или за интелигентността на животното.