Конго

Мънро беше отраснал в дивата пустош на северната гранична провинция на Кения, незаконен син на шотландски фермер и неговата красива икономка индианка. Бащата на Мънро беше извадил лошия късмет да загине от ръката на някой партизанин на Мау Мау през 1956 година6. Скоро след това майката на Мънро се спомина от туберкулоза, и Мънро се запъти към Найроби, където в края на шейсетте работи като бял ловец, водейки групи туристи в джунглата. През този период от живота си той беше удостоен с титлата „капитан“, макар и никога да не бе служил в армията.

Явно обаче развличането на туристите не му е допаднало, защото през 1960 година става ясно, че прехвърля тайно оръжия от Уганда в наскоро обявилото независимост Конго. След като през 1963 година Моа Чомбе беше прогонен в изгнание, дейността на Мънро се превърна в политически опасна и в края на 1963 година беше принуден да изчезне от източна Африка.

Появи се отново през 1964 вече като един от белите наемници на генерал Мобуту в Конго, под водачеството на полковник „Лудия Майк“ Хоаре. Хоаре описва Мънро като „корав, смъртоносен клиент, който познава джунглата и е изключително ефективен, успеем ли само да ги издърпаме от кревата на поредната жена“. След завземането на Станливил при операция „Червен Дракон“, името на Мънро става известно със зверствата, извършени от наемниците в едно селище на име Авакаби. След това Мънро отново се покрива за няколко години.

През 1968 отново изплава, този път в Танжер, където си живее царски и се превръща в нещо като местна знаменитост. Източниците на очевидните му огромни доходи са обвити в мъгла, но според слуховете той снабдявал комунистическите судански въстаници с източногерманско леко стрелково оръжие през 1971, през периода 1974–1975 подпомагал роялистите в Етиопия при въстанието им, а през 1978 година оказал ценна помощ на френските парашутисти извършили десант в заирската провинция Шаба.

Тази разнообразна дейност му беше извоювала много специална репутация в Африка през седемдесетте; макар и да беше обявен за персона нон грата в повече от половин дузина африкански страни, той си пътуваше напълно необезпокояван по целия континент, като използваше различни паспорти. Ситуацията беше повече от двусмислена: всеки служител от контрола по границите го познаваше като петте си пръста, но всеки от тях се боеше страшно както да го пусне в страната, така и да не го пусне.

Чуждите минногеоложки и изследователски компании, даващи си сметка за чувствата на местните хора, избягваха да го наемат като водач на експедициите си. Беше вярно, че Мънро без съмнение беше най-скъпият местен водач. Но въпреки това репутацията му на човек, до този момент не претърпял поражение, се ширеше по цяла Африка. През 1974 година беше успял да вмъкне под фалшиво име в Камерун две германски експедиции търсещи калай; беше водил и една от предните експедиции на ТСЗР в Ангола по време на най-разгорещения военен конфликт през 1977. Отказа да поведе друга група на ТСЗР в Замбия следващата година след като Хюстън отказа да плати цената му; Хюстън беше отменил експедицията.

С няколко думи, Мънро беше всепризнат като най-добрият човек за най-опасните маршрути. Това беше причината, поради която самолетът на ТСЗР направи междинна кацане в Танжер.

На летището в Танжер товарният самолет на ТСЗР и съдържанието му бяха задържани, но персоналът му с изключение на Ейми мина през митническия контрол, като носеше личните си вещи. Дженсен и Ървинг бяха отведени за щателно претърсване; в ръчния им багаж бяха открити незначителни следи от хероин.

До това налудничаво събитие се стигна след поредица от забележителни съвпадения. През 1977 година митническите служители на Съединените щати започнаха да използват устройства с неутрони с обратно разсейване, както и химически изпарители като детектори, или устройства улавящи миризмите. Те всички бяха ръчни електронни устройства произведени по договор от Морикава Електроникс в Токио. През 1978 година възникнаха редица въпроси относно точността на тези устройства; Морикава предложи да ги тестват и на други летища и пристанища по целия свят, включително Сингапур, Бангкок, Делхи, Мюнхен и Танжер.

Така Морикава Електроникс имаха добра представа за качествата на детекторите използвани в летището на Танжер, като също много добре знаеха, че редица субстанции, включително и тези на обикновения мак и някои сортове ряпа, предизвикват фалшива индикация за наличие на дрога. А подобен случай изискваше минимум четиридесет и осем часа, за да се докаже несъстоятелността на индикацията. (По-късно се разбра, че в куфарите на двамата по някакъв начин действително са попаднали следи от ряпа.)

И Ървинг и Дженсен енергично отричаха всякакво наличие на подобни вещества и настояваха за присъствието на местния американски консул. Случаят обаче можеше да се разреши най-рано след няколко дни; Рос телефонира на Травис в Хюстън, който реши, че това е маневра за отвличане на вниманието. Не можеха да направят нищо друго, освен да продължат експедицията както могат.