Конго

С червеното си нощно осветление залата за контрол върху комуникациите напомняше на топла и мека утроба; впечатление, усилено от тясното, почти клаустрофобично пространство на залата, гъмжаща от електронна апаратура. Видеомонитори с дузини проблясваха от всички стени, от пода до тавана, техниците разговаряха с приглушени гласове, настройваха индикатори и въртяха бутони. ЗКК (Залата за комуникационен контрол) представляваше електронният нервен център на ТСЗР; всички сигнали от експедициите пръснати по целия свят минаваха оттук. В ЗКК се регистрираше всичко, не само постъпващите данни, но и гласовите отговори от залата, така че разговорът през нощта на 13 юни 1979 година ни е известен целият.

— След секунда ще се свържем със спътниковите ретранслатори. Искате ли чашка кафе? — обърна се към нея един от техниците.

— Не — отвърна Рос.

— Искате да бъдете там, нали?

— Заслужила съм си го — произнесе тя. Втренчи се във видеоекраните, в хаоса от преплитащи се форми и цветове, докато техниците започваха молитвите за връзка със спътника в орбита на 720 мили над главите им.

— Сигнален ключ.

— Сигнален ключ. Запитване за парола.

— Запитване за парола.

— Носеща честота фиксирана.

— Носеща честота фиксирана. Включваме.

Тя едва ли чуваше познатите фрази. Следеше екраните гъмжащи от милиардите искрици на статичните изпразвания.

— Кой започва — те или ние? — запита тя.

— Ние задействахме процедурата — обади се един техник. — Отправихме позивно запитване за проверка точно на зазоряване местно време. Но те не се обадиха, така че ние започваме.

— Чудя се защо ги няма — каза Рос. — Да не би нещо да не е наред?

— Не мисля. Ние задействахме тригера и те реагираха на сигнала, като се включиха след петнайсет секунди. Аха, ето го.

В 6 часа и 22 минути сутринта по местно конгоанско време приемането започна; екраните потрепнаха за последен път и след миг се изчистиха. Гледаха към част от лагера в Конго, очевидно от гледната точка на разположената върху триножника видеокамера. Виждаха се две палатки, слаб димящ огън, и накъсани парцали утринна мъгла. Нямаше движещи се хора.

— Спипахме ги по бели гащи — изсмя се един от техниците. — Май наистина сте им нужна там долу.

Рос беше известна с придирчивостта си и към най-дребните формалности.

— Включете дистанционното управление — произнесе тя.

Техникът превключи местното управление на дистанционно. Сега вече камерата, разположена на повече от десет хиляди мили от центъра в Хюстън, беше под техен контрол.

— Включи на кръгов обзор — нареди тя.

Техникът на пулта за управление улови един джойстик. Изображенията се изместиха наляво, и сега вече виждаха повече от лагера. Той беше разрушен: палатките съсипани и разпрани, брезентовото покривало на оборудването захвърлено настрани, касите с апаратурата разхвърляни навред в калта. Една от палатките гореше с ярък пламък; облаци черен дим се стелеха към небето. Няколко мъртви тела лежеха в калта.

— Господи — възкликна един техник.

— Завърти на сто и осемдесет градуса — заповяда Рос. — Разрешителна способност шест-шест.

Камерата се завъртя към джунглата, показвайки отново лагера при завъртането. Всички се втренчиха в джунглата. Нямаше и следа от живот.

— Насочи надолу. Реверсиран обзор.

Камерата се наклони към земята; сребърната чиния на портативната антена и черният корпус на предавателя изпълниха екраните. Наблизо лежеше проснат по гръб още един мъртвец, от геолозите.

— Господи, та това е Роджър…

— Дай увеличение и застопори — заповяда Рос. Гласът й върху лентата звучеше студен, почти лишен от емоция.

Камерата закова върху лицето на мъртвеца и даде увеличение. Гротескната гледка на строшения му череп и процеждащата се от очите кръв изпълниха екраните. Устата бе зяпнала към небето.

— Кой е направил това?

В този момент нечия сянка падна върху лицето на мъртвия. Рос се хвърли напред, сграбчи джойстика и едновременно с това натисна увеличението. Изображението рязко се уголеми; сега вече видяха очертанията на сянката. Беше човек. И се движеше.

— Там има някой! Някой е още жив!

— Куца. Изглежда ранен.

Рос се втренчи в екрана. На нея не й приличаше на куцащ мъж; нещо не беше наред, но не можеше да определи точно какво…

— Ще премине точно пред камерата — каза тя. Просто не се надяваше, че това ще се случи. — Какви са тия статични аудиосмущения?

Всички чуваха странен звук, наподобяващ съскане или въздишка.

— Това не са статични изпразвания, от предаването е.

— Изчистете го — каза Рос. Техниците натиснаха няколко бутона, променяйки носещите аудиочестоти, но звукът си оставаше все така особен и загадъчен. И в този миг сянката се раздвижи и мъжът пристъпи пред обектива на камерата.

— Диоптър — заповяда тя, но беше прекалено късно. Лицето вече бе изплавало прекалено близо до обектива. Беше невъзможно да се фокусира без диоптър. Видяха някаква размазано, тъмно очертание, нищо повече. Преди да успеят да включат диоптъра, то изчезна.

— Да не беше местен жител?

— Този регион на Конго е необитаем — каза Рос.

— Нещо го обитава.

— Панорамно изображение — каза Рос. — Дано да го хванем още веднъж.