Конспирация за короната

Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуждаше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всички слугини в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си избере булка.

- Един ден ти ще бъдеш крал - бе му казал Амрат. - Твой първи дълг към кралството е да оставиш наследник.

Баща му говореше за брака като за професия и Олрик го виждаше по идентичен начин. За него тази, както и всякаква друга работа, бе най-добре да се отбягва - или в краен случай отлага до безкрайност.

- Ще ми се да прекарвахте повече време с мен, милорд - изплещи Тили, докато той нахлузваше нощната си риза.

- Тогава трябва да си благодарна, че се унесох за толкова дълго - за-опипва в търсене на чехлите си; откри ги и плъзна крака в топлата пухкава подплата.

- Съм, милорд.

- Лека нощ, Тили - каза Олрик, докато отваряше вратата и излизаше.

- Лека... - вратата се затвори преди тя да довърши.

Обикновено Тили спеше в обща спалня заедно с другите слугини.

Олрик я водеше в малката свободна стая на третия етаж за уединение. Не обичаше да води момичета в спалнята си - тази на баща му бе до нея. Свободната одая бе в северната част на замъка и понеже бе огрявана по-малко, беше по-хладна от останалите царски покои. Оправи ризата си и се насочи към стълбите.

- Прегледах всички горни етажи, капитане. Няма го там - Олрик чу някого отгоре. От сбития тон на говорещия разбра, че е страж. Рядко говореше с тях, но когато го правеше, те винаги бяха резки, като че думите бяха дефицитна стока.

- Продължете търсенето, ако трябва и долу до затвора. Искам всяка стая да бъде претърсена, всяко килерче, скрин и гардероб. Разбрано?

Олрик познаваше този глас добре; Уайлин, началник-стража.

- Да, сър, незабавно!

Олрик чу войника да трополи надолу по стълбите и го видя да спира в мига, в който погледите им се срещнаха.

- Намерих го, сър! - извика войникът с нотка на облекчение.

- Какво става, капитане? - запита Олрик, докато Уайлин и още трима се спуснаха по стълбите.

-Ваше Кралско Височество! - капитанът коленичи трескаво, прек-лони глава, сетне бързо се изправи. - Бентън! - викна към войника. - Искам още петима за охрана на принца немедлено. Мърдай!

- Да, сър! - войникът поздрави рязко и изтича обратно нагоре по стълбите.

- Да ме охраняват? - запита Олрик. - Какво става?

- Баща ви е бил убит.

- Баща ми? Какво?

- Негово Величество, кралят - открихме го мъртъв в кралския параклис, наръган в гърба. Има заловени двама нарушители. Джуджето Магнус потвърди. То ги видяло да убиват баща ви, но било безсилно да ги спре.

Олрик чуваше гласа на Уайлин, но не можеше да разбере думите. Те нямаха смисъл. Баща ми е мъртъв? Той бе говорил с него преди да иде в стаята на Тили, само преди няколко часа. Как може да е мъртъв?

- Настоявам да останете тук, Ваше Височество, под засилена охрана, докато приключа с разчистването на замъка. Може да не са били сами. В момента провеждам...

- Настоявай за каквото си щеш, Уайлин, но се махни от пътя ми. Искам да видя баща си! - настоя Олрик, избутвайки го настрана.

- Тялото на крал Амрат бе занесено в спалнята му, Ваше Височество.

Тялото му!

Олрик не искаше да слуша повече. Затича по стълбите, пантофите отхвърчаха от краката му.

- Не се отделяйте от принца! - сподири го викът на Уайлин.

Олрик достигна кралското крило. В коридора имаше тълпа, която се

раздели при пристигането му. Вратата на параклиса бе отворена, вътре се бяха събрали няколко от главните министри.

- Принце! - повика го вуйчо му Пърси, но той не спря. Бе решил да се добере до баща си.

Не може да е мъртъв!

Зави зад ъгъла, прекоси стаята си и нахлу в кралските покои. Тук двойните врати също бяха отворени. Дами в нощници и роби плачеха силно отвън. Вътре две възрастни жени бяха заети да изстискват над леген порозовели парцали.

До леглото стоеше Ариста, сестра му. Бе облечена в червено-златна нощница. Пръстите й стискаха до побеляване един от орнаментите на леглото. Взираше се в положената на матрака фигура със сухи, но широко разтворени в ужас очи.

Връз снежнобелите завивки на кралското легло лежеше крал Амрат Есендън. Все още носеше същите дрехи, в които Олрик го бе видял, преди да се оттегли. Лицето му бе бледо, очите - затворени. В ъгълчето на устните му имаше малка капчица засъхнала кръв.

- Принце... имам предвид, Ваше Кралско Величество - вуйчо му се поправи, докато вървеше подир Олрик в спалнята. Вуйчо му Пърси винаги бе изглеждал по-стар от баща му - косата му бе сива, лицето му сбръчкано и отпуснато; но притежаваше елегантната стойка на мечоносец. Все още завързваше халата си.