Конспирация за короната

- Благодаря на Марибор, че сте в безопасност. Страхувахме се и вас да не е сполетяла същата съдба.

Олрик не намираше думи. Просто стоеше и гледаше тялото.

- Не се притеснявайте, Ваше Величество. Ще се погрижа за всичко. Зная колко трудно трябва да е това за вас. Вие сте все още млад човек и.

- За какво говориш? - погледна го Олрик. - Да се погрижиш за какво? За какво ще имаш грижата?

- Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, разследването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовленията за погребението и, разбира се, коронацията.

- Коронация?

- Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим корона-цията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко останало.

- Но аз си мислех. Уайлин ми каза, че убийците са заловени.

- Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.

- Какво ще им се случи? - погледна към неподвижната бащина фигура. - Убийците, какво ще се случи с тях?

- Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръце, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се окаже доста неприятно.

Олрик се обърна към него.

- Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да умрат.

- Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.

* * *

Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Подпочвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носещите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен капацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс самостоятелна килия.

Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.

- Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат - промърмори гро-бовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашля-ния и храчки.

- Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? - по-слаб и по-млад глас зададе това питане. - Имам предвид, възможно е, нали?

Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.

- Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? - запита нов, по-горчив глас. - Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.

- Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.

- Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?

- Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.

- Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.

- Що мислиш, че са го направили?

- Защо не ги попиташ?

- Ей, вие там! Живи ли сте? Или ви пребиха до оглупяване?

- Може би са мъртви.

Не бяха мъртви, но и не говореха. Ройс и Ейдриън бяха приковани към стената на килията, а устите им бяха запушени с кожени намордници. Стояха тук малко повече от час, но мускулите на Ейдриън вече го боляха от напрежението. Войниците им бяха взели оборудването, наметалата, ботушите и туниките, оставяйки ги да се борят с влажния студ само по панталони.

Висяха, слушайки хаотичните разговори на останалите затворници. Беседата се прекратяваше при всяко приближаване на тежки стъпки. Вратата към тяхното отделение се отвори и удари в стената.

- Насам, Ваше Височество... искам да кажа, Ваше Кралско Величество - бързо се поправи главният тъмничар.

В ключалката се превъртя метален ключ и вратата на килията им се отвори с изскърцване. Четирима от кралската охрана въведоха принца и вуйчо му, Пърси Брага. Ейдриън разпозна Брага, ерцхерцог и главен канцлер на Меленгар, но никога преди не бе виждал Олрик. Принцът бе млад, на не повече от двадесет. Беше нисък, слаб и нежен на вид със свет-локестенява коса, която се спускаше до раменете му; имаше само намек за брада. Стойката и чертите трябва да бе наследил от майка си, защо-то бившият крал бе огромен мечкоподобен мъж. Носеше само копринена нощна риза, върху която комично бе закачил масивен меч на прекалено голям кожен колан.

- Тези ли са?

- Да, Ваше Величество - отвърна Брага.

- Факла - изкомандва Олрик, нетърпеливо щракайки с пръсти, дока-то войник откачаше една от стената и му я подаде. Олрик се навъси: -Дръж я близо до главите им. Искам да им видя лицата - втренчи се в тях. - Никакви белези? Не са били бити?

- Не, Ваше Величество - отвърна Брага. - Предадоха се веднага без битка и капитан Уайлин сметна за най-удачно да ги заключи, докато претърси остатъка от замъка. Одобрих решението му. Не можем да сме сигурни, че тези двамата са действали самостоятелно.