Конспирация за короната

В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Ар-чибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.

- Милорд?

Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:

- Какво има, Брус?

- Маркизът пристигна, сър.

Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.

- Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? - запита с поклон плах прислужник.

- Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?

Прислужникът се сви:

- Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър - поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.

-Маркизе! - Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. -Толкова ми е приятно, че си тук - и то толкова бързо.

- Звучиш изненадан - остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. - Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище - една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички - от рицари до прислужници - го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.

- Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.

- Не ми казвай да се успокоявам! - гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. - Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам -в опасност ли е тя или не?

- Най-вероятно е - отвърна спокойно графът, - но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.

- Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има причина, ще съжаляваш...

Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.

- Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да продължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, къде-то мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателство.

Виктор го изгледа заплашително, но кимна.

Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и влязоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни гоблени и стенописи, а подовете - покрити с фино изсечен мрамор. Отвъд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни стени.

По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, замъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образцов пример за посредственост и досада.

След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Ар-чибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внушителни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни стоеше по един страж - добре брониран и въоръжен с алебарда. С пристигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на резе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.

Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.

- В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за това!

- Никога - отвърна Арчибалд. - Това е входът към Сивата кула, мой работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на вратата където и в замъка да се намирам; както и става.