Конспирация за короната

- Най-лошата нощ, която съм прекарвал - процеди Олрик през зъби. - Никога не съм изпитвал такава мизерия като в тази влажна, ледена дупка. Боли ме всеки мускул, главата ми пулсира и не мога да спра да тракам със зъби. Днес се връщам у дома. Убийте ме, ако щете, защото само това може да ме спре.

- Значи не? - Ейдриън се изправи, енергично разтри ръце и погледна към дъжда.

- Защо не направиш нещо полезно и не запалиш огън, преди да сме умрели от студ? - изръмжа принцът, омотавайки се с тънкото одеялце над главата си като качулка.

- Не ми се струва уместно да палим огън тук. Защо не се отбием в трапезарията? Така ще се стоплим и нахраним едновременно. Сигурен съм, че имат хубав буен огън. Тези монаси стават рано, вероятно с часове са правили пресен хляб, събирали са яйца и са избивали масло за подобните нам. Зная, че Ройс иска да стоиш скрит, но не мисля да е очаквал зимата да настъпи толкова бързо - и толкова влажно. Смятам, че ако си държиш качулката вдигната, няма да имаме проблеми.

Принцът се надигна с нетърпеливо изражение.

- Дори и стая с врата би била по-добра от това.

- Може би - чуха гласа на Ройс някъде отвън, - но тук няма да намериш нещо такова.

Крадецът се появи миг по-късно; качулката му бе вдигната, наметалото хлъзгаво от дъжда. Веднага щом се прикри от пороя, той го изтупа както куче се отърсва от дъжда и изпръска Ейдриън и Олрик. Те потрепнаха и принцът отвори уста с гримаса, но не каза нищо. Ройс не беше сам. С него беше монахът от снощи - мокър до кости. Вълненото му расо бе провиснало от тежестта на водата, а косата му - плътно прилепнала към скалпа. Кожата му бе бледа, посинелите му устни трепереха, а пръстите му бяха сбръчкани като от продължително плуване.

- Намерих го да спи навън - рече Ройс, докато бързо вземаше наръч от натрупаните дърва. - Майрън, сваляй тази роба. Ще те изсушим.

- Майрън? - каза Ейдриън с любопитен вид. - Майрън Ланаклин? -Ейдриън помисли, че монахът кима в отговор, но треперенето му бе толкова силно, та бе трудно да се каже.

- Познавате ли се? - запита Олрик.

- Не, но сме близки със семейството му - каза Ройс. - Дай му одеялото.

Олрик изглеждаше шокиран и стисна здраво покривалото си.

- Дай му го - настоя Ройс. - Това е неговото одеяло. Глупакът ни е дал своя подслон миналата нощ, докато той се свивал във ветровит ъгъл и замръзвал.

- Не разбирам - каза Олрик, докато неохотно сваляше одеялото. -Защо му е да спи вън в дъжда, когато...

- Абатството изгоряло - каза им Ройс. - Само каменните части са се запазили. Вчера не минавахме през градина - това беше манастирът. Таванът липсва. Външните сгради не са нищо повече от пепелища. Цялото място е руина.

Монахът съблече расото си и Олрик му подаде одеялото. Майрън трескаво го уви около раменете си и като седна, придърпа колене до брадичката, увивайки и тях.

- Ами другите монаси? Къде са те? - запита Ейдриън.

- Аз. аз ги п-погребах. Главно в градината - изтрака със зъби Май-рън. - З-земята е по-мека там. Не м-мисля, че ще имат нещо против. Всички ние о-обичахме градината.

- Кога се случи това?

- По-миналата нощ - отвърна Майрън.

Шокиран от новините, Ейдриън не искаше да притиска повече монаха и в стаята се възцари мълчание. Ройс накладе огън близо до входа с помощта на разни парчета дърво и масло от лампата. С разгарянето му, каменните стени отразиха горещината и стаята започна да се затопля.

Никой не отрони дума дълго време. Ройс се ровеше в огъня с пръчка, разбърквайки нажежените въглени, така че те искряха и съскаха. Всички седяха и гледаха пламъците, слушайки как огънят пропуква и пращи, до-като вятърът навън виеше и дъждът шибаше хълмовете. Без да поглежда към монаха, Ройс каза с мрачен глас:

- Всички бяхте заключени в църквата, когато тя изгоря, нали, Май-

рън?

Монахът не отговори. Очите му останаха върху огъня.

- Видях почернялата верига и катинарът бе още затворен.

Майрън, прегърнал коленете си с ръце, започна да се поклаща леко.

- Какво се случи? - запита Олрик.

Майрън пак не каза нищо. Изминаха няколко минути. Най-сетне монахът премести поглед от огъня. Не погледна останалите, а вместо това се втренчи в някаква далечна точка навън в дъжда.

- Дойдоха и ни обвиниха в измама - каза с тих глас. - Бяха може би около дузина, рицари с покрити с шлемове лица. Събраха ни и ни заключиха в църквата. Затвориха големите врати зад нас. Тогава започна пожарът.

Димът изпълни църквата толкова бързо. Чувах как братята ми се давят, мъчейки се да дишат. Абатът ни поведе в молитва, докато не припадна. Изгоря много бързо. Никога не съм знаел, че съдържа толкова много сухо дърво. Винаги ми бе изглеждала толкова стабилна. Кашлянето ставаше по-тихо и по-рядко. В даден момент не можех да виждам вече. Очите ми се насълзиха и припаднах. Събуди ме дъждът. Намирах се под мраморния аналой в най-долния неф и всичките ми братя бяха около мен. Потърсих други оцелели, но такива нямаше.

- Кой стори това? - поиска да знае Олрик.

- Не зная имената им, нито кой ги е изпратил, но всички носеха туники със скиптър и корона - каза Майрън.