Конспирация за короната

- Ако искате да чакам, ш'ви струва допълне. И си искам парите дет' ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

- Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в краката на Аленда.

- О! - Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. -Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата върху себе си.

- Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм - прошепна Аленда. - Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с така вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи и бръсна кършещите се ръце на Емили.

- Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са влизали тук.

- Жени - да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала единствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които борещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жизнерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юмруци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смятаното от Аленда за достойно.

- Какво правим сега? - гласът на Емили се разнесе изпод вълнената качулка.

- Търсим виконта, предполагам. Не се отделяй от мен.

Аленда пое ръката на Емили и поведе, лъкатушейки сред масите, отбягвайки танцьорите и очаровано лижещо разляна бира куче. Никога през живота си Аленда не бе посещавала подобно място. Заобикаляха я противни мъже. Повечето бяха облечени в парцали и повече от неколцина бяха без обувки. Преброи само четири жени: всички бяха сервитьорки, неприлично облечени в дрипави рокли с дълбоко деколте. Аленда си помисли, че маниерът им на обличане подканя мъжете да ги опипват. Беззъб, космат звяр докопа една от тях през кръста. Довличайки я до коляното си, прекара ръце по дължината на тялото й. Втрещена, Аленда видя момичето да се кикоти вместо да пищи.

Най-сетне го забеляза. Виконт Албърт Уинслоу бе облечен не в типичните си жакет и чорапи, а в проста памучна риза, вълнени панталони и спретната кожена жилетка. Одеждите му не бяха изцяло лишени от бла-городническа украса; носеше хубава, ако не натруфена, шапка с перо. Седеше на малка маса с набит чернобрадко, на свой ред издокаран в евтини работни дрехи.

С приближаването им, Уинслоу се изправи и им придърпа столове.

- Добре дошли, дами - обяви с ведра усмивка. - Така се радвам, че успяхте да се срещнете с мен тази вечер. Моля, седнете. Мога ли да поръчам нещо за пиене?

- Не, благодаря - отвърна Аленда. - Надявах се престоят ни да не е излишно удължен. Кочияшът ми не е особено внимателен и бих искала да приключим с работата, преди той да реши да ни зареже тук.

- Разбирам; и ако ми бъде позволено да кажа, много мъдро, Ваше Благородие. Но трябва да ви кажа с тъга, че доставката ви още не е пристигнала.

- Не е? - Аленда усети стискане на ръката от страна на Емили в знак на подкрепа. - Нещо не е наред ли?

- Уви, не мога да кажа. Не съм запознат с тънкостите на операцията. Не се отегчавам с подобни дреболии. Но трябва да разберете, че това не е лесна задача. Възможно е да възникнат всякакви поводи за закъснение. Сигурна ли сте, че не желаете нищо?

- Не, благодаря - отвърна Аленда.

- Поне седнете.

Аленда хвърли поглед към Емили, чиито очи преливаха от притеснение. Докато сядаха, първата прошепна:

- Да, зная, не трябва да се занимавам с крадци.

- Бъдете сигурна, Ваше Благородие - рече виконтът окуражително, - не бих ви губил времето и парите или подложил на риск позицията ви, ако не бях абсолютно уверен в крайния резултат.

Брадатият се засмя тихо. Бе мургав и опърпан, ощавен от слънцето. Огромните му ръце бяха груби и мръсни. Аленда наблюдаваше как накланя халбата до устните си. Когато я отдръпна, капки пиво необезпокоявани покапаха на масата през небръснатото му лице. Тя реши, че не го харесва.

- Това е Мейсън Грамън - обясни Уинслоу. - Простете, че не го представих по-рано. Мейсън е ковач тук в Долния квартал на Медфорд. Той... е приятел.

- Наетите от теб лудаци са много добри - каза му Мейсън. Гласът му напомни на Аленда за звука, издаван от колелетата на каляска върху чакъл.

- Нима? - попита Емили. - Възможно ли е да са откраднали древните съкровища на Гленморган от Короносната кула на Ерванон?

- Какво? - поинтересува се Уинслоу.

- Веднъж чух слухове за крадци, които откраднали съкровище от Короносната кула на Ерванон и го върнали обратно още същата нощ -обясни Емили.

- Защо някой ще върши нещо такова? - запита Аленда.

Виконтът се засмя тихо: