Копнеж

— Здрасти, Сам — каза ми Изабел. Беше странно да я видя извън компанията на Грейс и още по-странно да се появи тук — в книжарничката, моята уютна малка пещера от мастило и хартия. Смъртта на брат й през изминалата зима беше направила гласа й по-твърд, бе добавила някаква острота в погледа й, която липсваше първия път, когато я бях срещнал. Тя ме погледна спокойно и изпитателно с ясните си очи, от което се почувствах някак незначителен и глуповат.

— Какво става? — попита, присядайки на свободния стол до мен и кръстосвайки дългите си крака. На нейно място Грейс би ги присвила под стола. Изабел видя чашата ми с чай и отпи една глътка, преди да въздъхне дълбоко.

Погледнах към чашата си.

— Нищо особено. Нова прическа, а?

Съвършените й руси къдрици бяха изчезнали, заменени от страшно къса подстрижка, която я караше да изглежда красива и ранима.

Изабел повдигна вежда.

— Не бях останала с впечатление, че си човек, който има навика да изтъква очевидното, Сам.

— Защото наистина не съм такъв — отбелязах, прибутвайки чашата към нея, за да си довърши чая. Да пия, след като тя го беше сторила, ми изглеждаше нещо, изпълнено с прекалено много скрити послания. Продължих. — Ако бях, най-вероятно щях да кажа: „Хей, а ти не трябва ли да си на училище“.

— Туше1! — усмихна се тя, обгръщайки с ръце чашата, все едно изначално си беше нейна.

Известно време стояхме така — аз, приведен напред в стола си като лешояд, а тя, елегантно отпуснала се в своя. Навън небето бе обсипано с тежки бели облаци, сякаш зимата беше решила да поостане. Проследих с очи капка дъжд, която се стече по витрината, превърна се в късче лед и отскочи от тротоара. Мислите ми се пренасочиха от захабената ми китара към книгата на Манделщам2, която лежеше върху щанда пред мен (Какво мога да сторя с това тяло, което ми дадоха, толкова мое, толкова съкровено за мен?). Най-накрая се приведох и включих музикалната уредба под тезгяха. От високоговорителите над нас се разнесе приятна мелодия.

— Виждам вълци край къщата си — каза най-накрая Изабел, загледана в чашата с чай. — Съвсем между другото — това чудо има вкус на слама.

— Но пък е полезно — промърморих. Щеше ми се да не ми бе вземала чая. Горещата течност ме караше да се чувствам по-спокоен в това студено време. Знаех, че вече нямам нужда от подобни неща, но просто чувствах човешкото си тяло по-защитено, когато усещах топлината на чашата в ръката си. — Колко близо до къщата?

Тя сви рамене.

— От третия етаж ги виждам в гората. Очевидно нямат никакъв инстинкт за самосъхранение, иначе щяха да стоят по-далеч от татко. Той не им е особено голям фен.

Очите й се стрелнаха към неравния белег на врата ми.

— Спомням си — казах тихо. Изабел също нямаше особени поводи да им бъде фен. — Ако някой от тях продължи да се навърта наоколо и в човешката си форма, ще ми кажеш, нали? Най-малкото, преди да оставиш баща си да го препарира и да го постави във фоайето.

За да смекча малко силата на думите си, се опитах да произнеса последната дума по смешен начин, като французин — фои-йай-йеето.

Унищожителният поглед, който ми хвърли Изабел, като нищо можеше да вкамени някой по-податлив на зловредни магически влияния човечец.

— Като си говорим за фои-йай-йеета — каза тя, — в момента сам ли живееш в онази голяма къща?

Не, не живеех там. Част от мен знаеше, че трябваше да бъда в дома на Бек, да посрещна останалите членове от глутницата, когато отърсят зимата от себе си и върнат човешките си тела, че трябваше да се погрижа за четирите нови вълка, които скоро щяха да се трансформират, но друга част от мен ненавиждаше идеята да се мотая на онова място сега, когато знаех, че няма никакъв шанс да видя Бек отново.

Така или иначе, домът ми не беше там. Домът ми беше при Грейс.

— Да — отвърнах.

— Лъжец — каза тя с крива усмивка. — Грейс е толкова по-добра лъжкиня от теб. Кажи ми къде е секцията с медицинска литература. Не ме гледай толкова изненадано — всъщност си имах причина да дойда.

— Не съм се и съмнявал, че имаш — отбелязах, посочвайки към един ъглов рафт. — Просто трябваше да установя каква е въпросната причина.

Изабел се смъкна от стола си и се насочи в указаната посока.

— Тук съм заради нещо, на което „Уикипедия“ не може да ми даде отговор.

— Можеш да напишеш книга за нещата, които не можеш да откриеш онлайн — казах. Сега, когато се беше отдалечила, отново можех да дишам нормално. Вдигнах дубликата от някаква фактура и започнах да прегъвам листа, за да си направя птичка.

— Е, ти би трябвало да знаеш най-добре — обади се Изабел. — В крайна сметка до неотдавна ти самият беше същество от приказките.

Намръщих се и продължих да се занимавам с птичката си. Линиите на баркода се оказаха върху едното й крило и сега другото, останало чисто бяло, изглеждаше по-голямо. Вдигнах един молив, за да нарисувам черти и върху него, запазвайки симетрията, но в последния момент се отказах.