Копнеж

— Което само по себе си е чудесно, защото не си замесен в никакво престъпно деяние. Спри да се паникьосваш и изпълни задълженията си на книжарче. Искам си касовата бележка.

Маркирах книгите й, след което ги прибрах в хартиен плик, без да спирам да хвърлям нервни погледи към улицата. В главата ми цареше пълна каша от мисли за полицейски униформи, вълци в гората и гласове, които не бях чувал от десетилетие.

Докато й подавах плика, белезите на китките ми пулсираха в ритъма на погребани спомени.

Изабел ме погледна за момент, сякаш се канеше да каже нещо, след което просто тръсна глава и отново се ухили:

— Някои хора просто не стават за измамници. Чао, Сам.

Втора глава Коул

Съзнанието ми беше окупирано от една — единствена мисъл: остани жив.

Да бъдеш воден от една — единствена мисъл ден след ден, беше истинско блаженство.

Ние, вълците, бягахме сред редките борови дръвчета, лапите ни докосваха съвсем леко влажната земя, носеща спомените за снега. Бяхме близо един до друг, телата ни се докосваха, челюстите ни изщракваха в игриви закачки, промушвахме се един под друг и се прескачахме, подобно на риби в реката; беше невъзможно да кажеш къде започва един вълк и свършва другият.

Маркираните с урина дървета и разровеният мъх ни насочваха безпогрешно през горите; можех да подуша миризмата на разложение, която идва от езерото, далеч, преди да чуя плискането на водата. Един от вълците ни изпрати бърз образ: патици, плъзгащи се по студената синя повърхност на езерото. Последва нов образ от друг вълк: сърна и малкото й се приближават неспокойно, за да пият.

За мен нямаше нищо отвъд този момент, тези споделени видения и тази силна, безмълвна връзка, която имахме.

А после, за първи път от месеци насам, внезапно си спомних, че някога имах пръсти.

Препънах се, изоставайки от глутницата, раменете ми трепереха, нещо вътре в мен се извиваше. Вълците се спряха, някои пристъпиха назад към мен, подканвайки ме да ги последвам, но това вече бе невъзможно. Гърчех се на земята, калните пролетни листа полепваха по кожата ми, топлината на деня изпълваше ноздрите ми.

Пръстите ми се забиха в черната земя. Калта влизаше под ноктите ми, внезапно станали прекалено къси, за да мога да се защитавам с тях, смъдеше на очите ми, които бяха започнали да се изпълват с ярки цветове.

Отново бях Коул, а пролетта беше дошла прекалено рано.

Трета глава Изабел

Денят, в който ченгето дойде в книжарницата, беше и първият ден, в който чух Грейс да се оплаква от главоболие. Това най-вероятно не звучи като нещо особено забележително, но истината бе, че откакто я познавах, единствените й здравословни проблеми бяха свързани със запушен нос. Пък и в онзи момент от живота си бях нещо като експерт по главоболията. Бяха ми хоби.

След като непохватният танц на Сам с ченгето приключи, аз се насочих към училище. Напоследък то минаваше за досадно и абсолютно ненужно задължение. Учителите очевидно си нямаха идея какво точно да правят с мен, разкъсвани между добрите ми оценки и честите отсъствия, така че общо взето, минавах между капките. Негласното ни споразумение се свеждаше до следното: когато се появях в час, те ме оставяха да правя каквото си искам, стига да не преча на останалите.

Така че първото нещо, което направих, щом влязох в часа по компютърни изкуства, беше примерно да включа полагащия ми се компютър и след това, не особено примерно, да извадя книгите, които си бях купила тази сутрин. Една от тях беше енциклопедия на болестите с особено зловещи илюстрации — дебела, миришеща на прах и издадена през 1986 година. Това чудо сигурно бе една от първите стоки, които са били поръчани в „Изкривеният рафт“. Докато господин Грант обясняваше какво трябва да правим, прелистих няколко страници, разглеждайки отвратителните снимки. Имаше някаква гротескна фотография на човек, болен от порфирия5, и на още някакъв, страдащ от себореен дерматит6.

Видях също така нематоди7 в действие. При вида им усетих как започва да ми се повдига, което леко ме изненада.

Отгърнах на буквата М. Пръстите ми се плъзнаха надолу по страницата, докато търсех думите Менингит, бактериален. Нещо ме прониза, докато преглеждах съответния раздел. Причини. Симптоми. Диагнози. Лечение. Прогнози. Процент на смъртност при нелекуван бактериален менингит: 100. Процент на смъртност при лекуване на бактериален менингит: 10–30.

Нямаше нужда да се зачитам в текста. Бях пределно наясно с тези статистики. Всъщност можех да изрецитирам цялата статия. Знаех повече от тази датираща от 1986 г. Енциклопедия на болестите, защото бях чела онлайн всичко за най-новите форми на лечение и необичайните случаи.

Столът до мен проскърца, когато някой седна на него. Не си направих труда да затварям книгата и да вдигам поглед. Грейс винаги използваше един и същ парфюм. Или по-скоро — доколкото я познавах — един и същ шампоан.