Копнеж

— Изостави алгебрата тя / и описва смело чувства страстни.

Намръщих му се:

— „Прекрасни“ не се римува добре със „страстни“. Пиша си новогодишните обещания.

— Римуват си се чудесно — настоя той. Сложи китарата си върху масата и седна срещу мен (инструментът издаде нисък, странно мелодичен звук, докато го оставяше), след което добави: — Искам да гледам. Никога не съм писал подобно нещо, бих искал да видя как става.

Придърпа тефтера ми към себе си и присви очи.

— Това пък какво е? „Обещание номер три: Да си избера колеж“. Не си ли избра колеж още миналата година?

Взех си обратно тефтера и бързо отгърнах на празна страница.

— Не. Бях разсеяна от един сладур, който се превърна във вълк. Това е първата година, в която не съм си изпълнила всичките обещания, и за това си виновен ти. Сега ще трябва отново да върна живота си в релси.

Усмивката му вече не беше толкова широка. Той изтегли стола си назад, облегна китарата на стената и взе лист и молив от шкафчето с телефона.

— Добре тогава, нека да си дадем нови обещания.

Аз написах: „Да си намеря работа“. Той — „Да продължа да обичам работата си“. Аз — „Да си остана все така лудо влюбена“. Той — „Да остана човек“.

— Защото винаги ще си остана лудо влюбен — уточни, без да вдига поглед от листа си.

Продължих да гледам закритите му от миглите жълти очи, докато най-накрая не ги вдигна към мен.

— Е, ще напишеш ли и в новия списък „Да си намеря колеж“? — попита.

— А ти? — попитах на свой ред, опитвайки се да прозвуча небрежно. Навлизахме в територията на първия си разговор, който засягаше въпроса как точно ще изглежда животът ни оттук нататък, сега, когато Сам вече бе нормален човек. Най-близкият колеж до Мърси Фолс беше в Дълът, на около час път, а всеки от другите, които си бях избрала, преди да срещна Сам — доста по-далеч.

— Аз първи попитах.

— Ами да — отвърнах. Установих, че тонът ми е настъпателен, а не небрежен, както ми се искаше. Написах: „Да си избера колеж“, с шрифт, който видимо се различаваше от останалите обещания в списъка ми.

— Е, сега е твой ред — сърцето ми барабанеше в ритъм, който странно много напомняше за паника.

Вместо да отговори, Сам стана и отиде до кухнята. Наблюдавах го как слага вода на котлона, за да кипне, и изважда две пакетчета чай от горния шкаф. Незнайно защо тези толкова познати действия ме изпълниха с обич към него. Преборих се с желанието си да стана и да обвия ръце около кръста му.

— Бек искаше да следвам право — каза Сам замислено и плъзна показалец по ръба на любимата ми синя чаша. — Никога не ми го е казвал, но подслушах един негов разговор с Улрик.

— Трудно ми е да си те представя като адвокат.

Сам се усмихна накриво и тръсна глава.

— Самият аз не мога да си се представя като адвокат. Всъщност не мога да си се представя като нищо, ако трябва да бъда честен. Знам, че това звучи… ужасно. Все едно нямам никакви амбиции. — Смръщи вежди замислено. — Но самата идея, че имам някакво бъдеще, все още е нова за мен. Допреди месец изобщо не съм си мислел, че бих могъл да отида в колеж. Не ми се иска да насилвам нещата.

Явно съм го гледала твърде напрегнато, защото бързо добави:

— Което не означава, че и ти трябва да чакаш, Грейс. Не искам да те спирам просто защото самият аз не мога да взема ясно решение.

Знаех, че думите ми ще прозвучат наивно, но въпреки това ги произнесох гласно:

— Можем да отидем някъде заедно.

Чайникът изсвири и Сам го махна от котлона.

— Някак се съмнявам, че един и същ колеж би бил подходящ едновременно за математически гений и момче, обсебено от мрачната поезия. Но може би е възможно. — Той погледна през кухненския прозорец към сивкавите очертания на дърветата. — Въпреки това не знам дали изобщо ще мога да напусна това място. Когато и да било. Кой ще се грижи за глутницата?

— Нали точно затова бяха създадени младите вълци? — отсякох. Думите прозвучаха странно, изплъзвайки се измежду устните ми. Груби, безчувствени. Сякаш отношенията в глутницата бяха някакъв изкуствен, механичен процес, а те, естествено, не бяха такива. Никой не можеше да знае какви щяха да бъдат новите вълци. Освен Бек, разбира се, който вече не беше сред нас, за да ни каже какво да правим.

Сам потърка чело и притисна длан към очите си. Правеше го често, откакто се беше върнал:

— Аха, знам. Знам, че бяха създадени точно за това.

— Той би искал да отидеш — продължих. — И все още смятам, че бихме могли да си намерим колеж, в които да учим и двамата.

Сам се обърна към мен с пръсти, все така притиснати към слепоочията му, сякаш бе забравил, че са там.

— Това би било чудесно. — Той замълча за момент. — Наистина чудесно… Но първо бих искал да се срещна с новите вълци, да видя що за хора са. Така ще се почувствам по-добре. След това може би ще мога да замина. След като съм се убедил, че всичко е наред.

Задрасках с бързо движение думите „Да си избера колеж“.

— Ще те изчакам — казах.

— Не ме чакай прекалено дълго.