Копнеж

Сделката беше наистина страхотна, което не ми пречеше да нямам никакво желание да изляза на сцената за този концерт. Всъщност напоследък изобщо не ми се излизаше на сцената. Концертите просто се сливаха в едно общо цяло и можех да ги различа единствено по това дали бях надрусан или не и дали това беше едно от онези кошмарни изпълнения, по време на които непрекъснато ми се пикаеше. Дори докато свирех пред публика, аз не се раздавах заради тълпата, а просто упорито преследвах някаква моя собствена идея за живота и славата, която си бях изградил още когато бях на шестнайсет, но напоследък губех интерес да го постигна в действителност.

Докато внасях синтезатора си, едно момиче, което се представи като Джаки, ни даде някакви хапчета, каквито не бях виждал преди.

— Коул — прошепна тя в ухото ми, привеждайки се толкова близо, сякаш познаваше самия мен, а не просто името ми — това нещо ще те отведе на места, където никога не си бил.

— Маце — казах, завъртайки инструмента си така, че да не го ударя в някоя стена, докато се промъквах през лабиринта от коридори зад сцената, — напоследък имам нужда от нещо доста сериозно, за да ме отведе, където и да е.

Тя ми се усмихна широко, а зъбите й проблеснаха в жълтеникаво, отразили мътната светлина на лампите.

— Не се безпокой, знам от какво имаш нужда.

Почти се разсмях, но вместо това отворих с рамо някаква полуотворена врата. Погледнах над блестящите коси на Джаки и се провикнах:

— Вик, хайде бе. — След това отново сведох поглед към нея. — И ти ли си се надрусала със същото?

Джаки плъзна пръсти по ръката ми чак до ръкава на прилепналата ми тениска.

— Ако бях, щях да направя много повече от това просто да ти се усмихвам.

Протегнах се и докоснах ръката й, почуквайки я с пръст, докато тя схвана какво имам предвид и я разтвори пред мен. Дланта й беше празна. Плъзна я в джоба на джинсите си и измъкна найлонова торбичка. Вътре видях някакви електриково зелени хапчета, върху които бяха изписани две Т — та. Определено изглеждаха яко, но си нямах и идея какво е това.

В джоба ми телефонът започна да вибрира. В друг случай бих оставил гласовата поща да се включи, но в момента Джаки стоеше на пет сантиметра от мен, дишаше ми въздуха и честно казано, започваше да ме дразни. Извадих апарата и го притиснах до ухото си:

— Да?

— Коул, радвам се да те чуя. — Беше Бърлин, агентът ми. Говореше твърдо и бързо, както обикновено. Чуй това. „НАРКОТИКА превземат устремно сцената с последния си албум 13all. Виртуозният им, но откачен фронтмен Коул Сейнт Клеър, за когото много хора смятаха, че е изгубил вдъхновението си…“ — съжалявам, човече, цитирам точните думи — „…се завръща по-надъхан от всякога с тази тава, доказвайки, че световната слава, която получи още на шестнайсет години, не е случайна. Триото…“ Слушаш ли ме изобщо, Коул?

— Не — признах.

— А би трябвало. Това е статия на Елиът Фрай. — Когато не казах нищо, той допълни. — Спомняш ли си го, онзи Елиът Фрай, който те нарече невъзпитан, истеричен пикльо със синтезатор пред себе си? Е, за същия Елиът Фрай става дума. Феновете ще ви позлатят! Това е преломен момент! Достигнахте върха, човече!

— Страхотно — казах и му затворих. Обърнах се към Джаки:

— Дай ми цялата торбичка. После говори с Виктор — той е моят портфейл.

Така Виктор плати за хапчетата. От друга страна, аз ги поисках, така че в крайна сметка вината май беше моя.

А може би беше на Джаки, задето не ми каза какво представляват тези таблетки, но това все пак беше клуб „Джозефин“. Мястото, където можеше да откриеш всичката нова дрога, за която все още никой не бе наясно как точно действа. Безименни хапчета, чисто нови прахове, искрящи мистериозни течности в стъклени епруветки. Пък и това не беше най-лошото нещо, което бях карал Виктор да прави.

В сумрачната си стая зад сцената, докато чакахме шоуто да започне, Виктор изпи едно от зелените хапчета с бира, докато Джеръми-моето-тяло-е-моят-храм го наблюдаваше, стиснал бутилката си със зелен чай. Аз изгълтах няколко, прокарвайки ги с „Пепси“ Не знам колко точно. По времето, когато излизах на сцената, вече бях убеден, че Джаки ме е прекарала с тази дрога — все още не чувствах абсолютно нищо. Започнахме да свирим и тълпата полудя — тела се притискаха към сцената, ръце се издигнаха във въздуха, множество гласове закрещяха името на групата ни.