Копнеж

— Няма. Ако се окаже, че за нищо не ставаш, ще замина без теб. — Почуках с молива по зъбите си. — Мисля, че утре трябва да отидем, за да видим новите вълци. Както и Оливия. Ще се обадя на Изабел и ще я попитам за вълците, които е видяла в гората.

— Звучи ми като добър план — кимна Сам. След това се върна на масата и добави нещо в списъка си. Обърна с усмивка листа си към мен, за да мога да видя какво е написал.

„Да слушам Грейс“.

Сам

По-късно същата вечер се замислих за това, което бях включил в списъка си с обещания. Все неща, които бях искал, преди да осъзная какво бъдеще ми бе отредило ухапването от вълк. „Да напиша книга“, „да сформирам група“, „да получа признание като преводач на сложна поезия“ или пък „да обиколя света“. Струваше ми се нереално да мисля отново за тези неща, след като бях прекарал години, убеждавайки себе си, че са невъзможни.

Опитах да си представя как попълвам молба за постъпване в колеж. Как започвам да си водя записки за бъдещия си роман. Как закачам обява на корковата дъска срещу пощенската кутия на Бек, в която пише: „Търси се барабанист“ Думите танцуваха в главата ми, искрящи, омайващи, изненадващо близки. Исках да ги добавя в списъка си, но просто… не можех.

Докато Грейс се къпеше, извадих отново листа и дописах:

„Да повярвам, че съм излекуван“.

Пета глава Коул

Бях човек.

Бях замаян, изтощен, объркан. Не знаех къде се намирам. Някои неща ми се губеха от последния път, когато бях буден; сигурно междувременно отново се бях трансформирал във вълк. Простенах и се завъртях по гръб, след което започнах да свивам и отпускам юмруците си, проверявайки каква част от силата ми се е върнала.

В това ранно утро насред гората беше страшно студено, мъглата все още не се беше вдигнала и отразила слънчевите лъчи, обгръщаше всичко наоколо в златисто сияние. Стволовете на най-близките до мен дървета се извисяваха към небето черни и величествени, но след метър-два цветът им избледняваше до пастелно сиво, а върховете им се губеха в бялата мъгла.

Лежах в проклетата кал. Можех да я усетя полепнала по раменете си. Когато вдигнах ръка, за да се изчистя, видях, че пръстите ми също са изцапани с кал. Приличаше на бебешко ако. Ръцете ми миришеха на езеро и не особено изненадващо, можех да чуя как водата се плиска някъде вляво от мен. Протегнах ръка и усетих водната повърхност с пръстите си.

Как се бях озовал тук? Помнех как тичах с глутницата, помнех и трансформацията, но си нямах и идея как съм се озовал на брега. Трябва да съм се трансформирал отново. Във вълк, после в човек. Логиката в тези разсъждения — или по-скоро пълната липса на логика — беше вбесяваща. Бек ми беше казал, че трансформациите ще станат по-контролирани с времето. Е, къде ми беше проклетият контрол?

Лежах, треперейки все по-силно, докато студът пронизваше кожата ми. Знаех, че скоро отново щях да се превърна във вълк.

Божичко, бях уморен. Вдигнах треперещи ръце над главата си, наслаждавайки се на гладката им кожа — повечето от белезите на предишния ми живот бяха изчезнали. Прераждах се на петминутни интервали.

Чух движение в гората край мен и се обърнах в съответната посока, за да посрещна потенциалната заплаха. Видях бяла вълчица, която ме наблюдаваше, полуприкрита зад близкото дърво. Изгряващото слънце обагряше козината й в нюанси на розовото и златното. Зелените й очи, странно тъжни, срещнаха моите и се задържаха върху тях. Имаше нещо наистина странно в начина, по който ме гледаше. Човешки очи, в които не се четеше укор или завист, жалост или гняв; лишени от емоция очи, които просто ме наблюдаваха мълчаливо.

Не можех да реша как ме караше да се чувствам този поглед.

— Какво зяпаш, ма? — изръмжах.

Вълчицата се завъртя безшумно и потъна сред мъглата.

Тялото ми отново бе разтърсено от чудовищни спазми и започна да променя формата си.

Не знаех колко време съм прекарал като вълк този път. Минути? Часове? Дни? Беше късна сутрин. Не се чувствах човек, но не се чувствах и вълк. Бях приклещен някъде между двете форми, докато умът ми се рееше между минало и настояще, сливащи се в едно цяло.

Мислите ми се отнесоха към седемнайсетия рожден ден на сестра ми, а после се стрелнаха към момента, когато сърцето ми спря да бие в клуб „Джозефин“. И си останаха там. Това определено не беше нощта, която бих искал да преживея отново.

Това бях аз, преди да се превърна във вълк: аз бях Коул Сейнт Клеър, фронтменът на група НАРКОТИКА.

Навън нощта в Торонто беше толкова студена, че собственият ти дъх замръзваше в гърлото и можеше да се задавиш с него, но в служебните помещения на клуб „Джозефин“ беше горещо като в ада, а горе — където се беше събрала тълпата — жегата беше дори по-страшна.

А тълпата беше дяволски огромна.